Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ще сляза с теб.

— Добре, тези тук така и така спят спокойно.

Светлината в асансьора беше неопределено синя и той вървеше надолу с бръмчене като в научнофантастичен роман. В мазето нямаше жива душа, но една от вратите на хладилника беше открехната и от процепа струеше лъч светлина. Талита спря до вратата с ръка на устата, докато Оливейра се приближаваше. Беше 56, помнеше много добре, семейството всеки момент трябваше да се изсипе тук. От Трелеу. А междувременно 56 бе имал приятелско посещение, струваше си човек да си представи разговора му със стареца с гълъба, един от онези псевдодиалози, в които единият събеседник изобщо не се интересува дали другият говори или не, стига само да е пред него, стига само пред него да има нещо, каквото и да е, лице, стъпала, подаващи се от леда. Както той току-що бе говорил на Талита и й бе разказал какво е видял, разказа й, че го е страх, непрекъснато говореше за дупки и преходи, на Талита или на когото и да е, на две стъпала, подаващи се от леда, на каквато и да е антагонистична привидност в състояние да слуша и да се съгласява. Но докато затваряше вратата на хладилната камера и се опираше, без да знае защо, на края на масата, го завладя спомен като пристъп на повръщане, каза си, че едва преди ден-два му се бе сторило невъзможно да успее да разкаже каквото и да било на Травълър, маймуната не може да разкаже нищо на човека, и изведнъж, не знаеше как стана, се чу да говори на Талита, като че ли беше Мага, знаеше, че не е, но й говореше за дамата, за страха в коридора, за изкусителната дупка. Тогава (и Талита беше там, на четири метра зад гърба му, в очакване) това бе нещо като край, призив към чуждото милосърдие, повторното влизане в семейството на хората, гъбата, която пада с отвратителен плясък в средата на ринга. Усещаше се, сякаш си отива от самия себе си, изоставяше се, за да се хвърли — блуден (кучи) син — в прегръдките на лесното помирение, а оттам — на още по-лесното връщане към света, към възможния живот, към времето на неговите години, към разума, който ръководи действията на добрите аржентинци и на човешката твар изобщо. Беше в своя малък, удобен хладилен Хадес, но нямаше никаква Евридика, която да търси, да оставим това, че бе слязъл съвсем спокойно с асансьор, и сега, докато отваряше един от хладилниците и вадеше бутилка бира, камък, оставил се на произвола на съдбата, стига да свърши тази комедия.

— Ела да пийнеш една глътка — отправи покана. — Много по-добре, отколкото твоята лимонада.

Талита направи крачка и спря.

— Недей да ставаш некрофил — каза тя. — Да излизаме оттук.

— Това е единственото хладно място, признай си. Мисля, че ще си донеса и походно легло.

— Побелял си от студ — каза Талита, като се приближи. — Ела, не ми харесва да стоиш тук.

— Не ти ли харесва? Няма да излязат да ме изядат, онези горе са по-лоши.

— Ела, Орасио — повтори Талита. — Не искам да оставаш тук.

— Ти… — каза Оливейра, като я гледаше вбесен, но млъкна, за да отвори бирата — удари капачката в ръба на един стол. Виждаше толкова ясно един булевард под дъжда, но вместо да върви под ръка с някого и да му говори жалостиво, той беше този, когото водеха, бяха го хванали съчувствено под ръка и му говореха, за да се чувства доволен, толкова им беше мъчно за него, че, позитивно погледнато, си беше удоволствие. Миналото се преобръщаше, променяше знака си, накрая щеше да се окаже, че Милосърдието не е унищожително. Тази жена, която играеше на дама, изпитваше жал към него, беше толкова ясно, че чак пареше.

— Можем да продължим да си говорим на втория етаж — каза назидателно Талита. — Вземи бутилката и ще ми сипеш малко.

— Oui madame, bien sûr madame 236 — каза Оливейра.

— Най-сетне проговори на френски. Ману и аз мислехме, че си дал обет. Никога…

— Assez — каза Оливейра. — Tu m’as eu, petite, Céline avait raison, on se croit enculé d’un centimètre et on l’est déjà de plusieurs mètres 237.

Талита го изгледа с неразбиращ поглед, но ръката й се вдигна, без тя да си дава сметка за това движение, и за миг докосна гърдите на Оливейра. Когато я отдръпна, той се втренчи в нея сякаш изотдолу, с очи, които идваха отнякъде другаде.

— Откъде да знае човек — каза Оливейра на някого, който не беше Талита. — Откъде да знае човек дали не си ти тази, която тази нощ плюе в мен толкова жалост. Откъде да знае човек дали всъщност не трябва да плаче от любов, докато не напълни четири-пет легена. Или да плачат вместо теб, както и правят в момента.

Талита му обърна гръб и тръгна към вратата. Когато спря, за да го изчака, объркана и в същото време поддала се на нуждата да го чака, защото да се отдалечи от него в този момент беше все едно да го остави да падне в кладенеца (с хлебарки, с шарени парцали), видя, че се усмихва и че и усмивката пак не е за нея. Никога не го беше виждала да се усмихва така, нещастно и същевременно цялото му лице бе обърнато към нея и съвсем открито, без обичайната ирония, приемаше нещо, което сигурно идваше към него от центъра на живота, от онзи другия кладенец (с хлебарки, с шарени парцали, с лице, носещо се из мръсната вода?), приближаваше се до нея в мига, когато приемаше онова неназовимо нещо, накарало го да се усмихва. И целувката му също не беше за нея, не се случваше тук като гротеска до хладилна камера, пълна с мъртъвци, толкова близо до спящия Ману. Като че ли достигаха един до друг от някакво друго място, с друга част от самите себе си, и това не се отнасяше до тях, като че ли плащаха или вземаха нещо заради други хора, като че ли всеки от тях беше голем и двамата осъществяваха невъзможна среща между техните господари. И Флегрейските поля, и онова, което Орасио бе промърморил за спускането, някаква пълна глупост, че Ману и всичко, което бил Ману и било на равнището на Ману, не можело да участва в церемонията, защото започналото тук било като да галиш гълъба, като мисълта да станеш да направиш лимонада на дежурния, като да вдигнеш крак, да го свиеш и да подритнеш камъчето от първия квадрат към втория, от втория към третия. По някакъв начин бяха проникнали някъде другаде, там, където можеше да си облечен в сиво, а да си в розово, където можеше да си се удавила в една река (и това вече не го мислеше тя), а да се появиш една нощ в Буенос Айрес, за да повториш върху дамата самия образ на онова, до което току-що бяха успели да се доберат, последния квадрат, центъра на мандалата, шеметния Игдрасил, откъдето се излиза на един открит плаж, безграничен простор, към света под клепачите, който обърнатите навътре очи разпознават и зачитат.