Хулио Кортасар - Игра на дама

(–1)

Неконформистът през погледа на Морели в бележка, забодена с карфица за сметка от пералнята: „Приема камъчето и Бета от Кентавър, чистото-поради-нищожност и чистото-поради-извънмерност. Този човек се движи в най-ниските и в най-високите честоти, като умишлено пренебрегва средните, тоест обичайната зона на духовното човешко натрупване. Без да е в състояние да премахне обстоятелствата, той се опитва да им обърне гръб; неспособен да се присъедини към хората, които се борят, за да ги премахнат (понеже счита, че подобно премахване ще бъде просто една подмяна вместо друга, също толкова частична и непоносима), той се отдалечава, свивайки рамене. За приятелите му фактът, че е доволен от нищожното, от детинското, от някакъв конец или от соло на Стан Гец, говори за достойно за съжаление обедняване; те не знаят, че съществува и другата крайност, приближаването към някаква сума, която се отхвърля, полека се изплъзва и се укрива, но ловът няма край и няма да свърши дори със смъртта на този човек, защото смъртта му няма да е смъртта на междинната зона, на честотите, които долавят ушите, чули погребалния марш на Зигфрид“.

Може би за да коригира екзалтирания тон на тази бележка, една жълтеникава, надраскана с молив хартийка казва: „Камък и звезда — абсурдни образи. Но съкровеното вземане-даване със заоблените камъни понякога ни доближава до пейзаж, между ръката и камъка трепти извънвремеви акорд. Бляскав… (думата не се чете)…, че това също е Бета от Кентавър, имената и величините отстъпват, разтварят се, престават да бъдат онова, което науката би искала да бъдат. И по този начин сме в нещо, което чисто и просто е (какво? какво?): ръка, която потреперва, докато обхваща прозрачен камък, който също потреперва“. (По-надолу, с мастило: „Не става дума за пантеизъм — прелестна илюзия, паднала нагоре в едно небе, разгоряло се на ръба на морето“.)

На друго място следното обяснение: „Да се говори за високи и ниски честоти е още едно отстъпление пред idola fori 266и пред езика на науката, илюзия на Запада. За моя неконформист да направиш хвърчило и да го пуснеш за радост на децата не представлява по-малко значимо занимание (ниското по отношение на високото, малкото по отношение на многото и т.н.), а е съвпадение на чисти елементи и оттам една моментна хармония, удовлетворение, което помага да се понесе останалото. По същия начин миговете на отдалечаване, на щастливо отчуждение, които го устремяват към кратък допир до нещо, което би могло да е неговият рай, за него не са изживяване, по-висше от изработването на хвърчило; то е като цел, но не над или отвъд нещо. Но не е и цел, разбирана като нещо временно, подстъп към кулминацията в процес на обогатяващо лишаване от нещата; може да му се случи, докато седи в тоалетната, а най-вече му се случва между женски бедра, сред облаци дим и посред четенето на неща, които обикновено не се котират особено в неделните вестници за образована аудитория“.

„Що се отнася до ежедневните факти, поведението на моя неконформист се проявява в отхвърляне на всичко, което намирисва на получена наготово мисъл, на традиция, на посредствена структура, основана на страха и на изгодата — измамно взаимна. Би могъл да бъде Робинзон без особени усилия. Не е мизантроп, но приема от мъжете и жените само онази част, която не е влязла в калъпа на обществената настройка; що се отнася до самия него, половината му тяло е напъхано в калъпа и той го знае, но това знание е активно, а не е примирението на човек, който просто се оставя на течението. Със свободната си ръка си удря шамари през по-голямата част от деня, а в промеждутъците удря шамари на другите, които му го връщат тройно. Така че си запълва времето с чудовищни бъркотии, в които са въвлечени любовници, приятели, кредитори и чиновници, а в малкото останали свободни мигове употребява свободата си по начин, удивителен за останалите, неизменно завършващ със смешни малки катастрофи по негова мярка и по мярката на осъществимите му амбиции; друга, по-тайна и изплъзваща се свобода работи в него, но само той (и то едва-едва) би могъл да осъзнае игрите й.“

(–6)

Бе толкова хубаво в старите времена човек да се почувства потопен в един величествен стил на живот, където са възможни сонетите, диалогът с небесните тела, размишленията през буеносайреските нощи, гьотевското спокойствие по време на сбирките в „Колумб“ или на лекциите на чуждоземните авторитети. Все още бе обкръжен от свят, който живееше така, който се обичаше такъв, предумишлено красив и спретнат, архитектурен. За да усети дистанцията, която го делеше сега от този колумбариум, Оливейра трябваше само да повтори с кисела усмивка вчерашните изискани фрази и луксозен ритъм на живот, дворцовия маниер да се говори и да се мълчи. В Буенос Айрес, столица на страха, отново се усещаше обкръжен от дискретното изглаждане на стърчащите зъбери, обикновено наречено здрав разум, и — отгоре на всичко — от това утвърдително самодоволство, от което гласовете на млади и на стари звучаха толкова надуто, и видимото се приемаше за истинско, а заместителя — за онова , за онова, за онова (пред огледалото, стиснал тубата с паста за зъби, Оливейра пак се смееше в лицето си и вместо да си пъхне четката в устата, я доближаваше до изображението си и усърдно мажеше отражението на устата си с розова паста, рисуваше сърце в средата на устата си, ръце, крака, букви, мръсотии, прокарваше четката за зъби по огледалото, мажеше го с паста и се превиваше от смях, докато Хекрептен не влезеше отчаяна с гъба в ръка и така нататък).