Хулио Кортасар - Игра на дама

Вторият път беше в стаята на Пола на улица „Дофин“. Някои фрази му бяха подсказали какво ще намери там, но действителността отиде много по-далеч от онова, което би могъл да си представи. Всичко беше на мястото си и всяко нещо си имаше място. Историята на съвременното изкуство в достъпната форма на пощенски картички: един Клее, един Полякоф, един Пикасо (донякъде от добродушна снизходителност), един Манесие и един Фотрие. Забодени артистично, на добре пресметнати разстояния помежду им. В умален мащаб не дразни дори Давид от Пиаца дела Синьория. Една бутилка перно, друга коняк. На леглото — мексиканско пончо. Понякога Пола свиреше на китара — спомен за един любим от високите плата. В стаята си приличаше на Мишел Морган, само дето беше брюнетка. Двете етажерки с книги включваха „Александрийски квартет“ на Дърел, много четен и надраскан, преводи на Дилън Томас, изцапани с червило, броеве на „Two cities“, Кристиян Рошфор, Блонден, Сарот (неразрязана) и няколко екземпляра NRF . Останалото се въртеше около леглото, където Пола си поплака малко, докато си спомняше за една своя приятелка, която се беше самоубила (снимки, страница, откъсната от интимен дневник, изсушено цвете). След това на Оливейра не му се стори странно, че Пола се показа като перверзна, че тя първа проправи път към удоволствията, че нощта ги свари легнали сякаш на някакъв плаж, където пясъкът бавно отстъпва пред пълната с водорасли вода. Бе първият път, когато на игра я нарече Пола Париж, а на нея й хареса и го повтори, и го захапа по устата, шепнейки Пола Париж, като че ли приема името и иска да го заслужи, полюс на Париж, Париж на Пола, зеленикавата неонова светлина се запалваше и угасваше в жълтото перде от палмови влакна, Пола Париж, Пола Париж, голият град със своя секс в ритъма на мигащата светлина по пердето, Пола Париж, Пола Париж, все по-негова, гърди без изненада, извивката на корема точно уцелена от ласката, без лекото объркване, когато се стигне до границата преди и малко след, устата — вече намерена и разпозната, по-малък и по-остър език, по-оскъдна слюнка, зъбите не са остри, устните се разтварят, за да докосне той венците, да влезе и да обиколи всяка топла гънка с лек дъх на коняк и тютюн.

(–103)

Но любовта, тази дума… Орасио, моралист, боящ се от страстите, без причината да е, че ще нагази в дълбоки води, объркан и сприхав в града, където любовта се нарича с всички имена на всички улици, на всички къщи, на всички апартаменти, на всички стаи, на всички легла, на всички сънища, на всички забрави или спомени. Любов моя, обичам те не заради теб, нито заради себе си, нито заради двамата заедно, обичам те не защото кръвта ме зове да те обичам, обичам те, защото не си моя, защото си от другата страна, оттатък, където ме каниш да скоча, а аз не мога да направя този скок, защото в дълбините на обладаването не си в мен, не те достигам, не стигам по-далеч от тялото ти, от смеха ти, има часове, в които ме мъчи това, че ме обичаш (колко ти харесва глаголът обичам, колко предвзето го изпускаш върху чинии и чаршафи, и автобуси), мъчи ме любовта ти, защото не ми служи за мост, защото мостът не се държи само от едната страна, нито Райт, нито Льо Корбюзие не биха направили мост, който да се държи само от едната страна, и не ме гледай с тези очи на птиче, за теб да те оперират от любовта е толкова просто, ще се излекуваш преди мен, макар да ме обичаш така, както аз не те обичам. Естествено, че ще се излекуваш, защото живееш здраво, след мен ще дойде някой друг, то е като да си смениш сутиена. Толкова е тъжно да се слуша как циникът Орасио иска любов паспорт, любов вълнена шапка, любов ключ, любов пистолет, любов, която да му даде хилядата очи на Аргус, вездесъщостта, безмълвието, където музиката е възможна, корена, от който би могло да започне изтъкаването на един език. А е глупаво. Защото всичко това в някаква степен дреме в теб, трябва само да се потопиш в чаша вода като японско цвете и ще се разлистят разноцветните листчета, ще се разгънат свитите навътре форми, ще поникне красотата. Ти ми даваш безкрая, но аз не умея да вземам, прости ми. Подаваш ми ябълка, а аз съм си оставил ченето на нощното шкафче. Стоп, достатъчно. И аз мога да бъда груб, представи си. Представи си го добре, защото това не минава безнаказано.

Защо стоп? От страх да не започна с фабрикуването, толкова е лесно. Вземаш една идея оттук, едно чувство от другата полица, връзваш ги с помощта на думите, черни кучки, и се получава, че те обичам. Изобщо и в частност: обичам те. Най-общо казано: обичам те. Така живеят много мои приятели, без да говорим за един чичо и двама братовчеди, убедени в любовта-която-изпитват-кьм-своите-съпруги. От думата към действието, приятел; в общи линии без verba 285няма res 286. Това, което много хора наричат любов, е да си избереш една жена и да се ожениш за нея. Избират я, кълна ти се, виждал съм го. Като че ли при любовта може да се избира, като че ли тя не е мълния, която те поразява в костите и направо те събаря насред двора. Ти ще кажеш, че я избират, защото-я-обичат, но аз мисля, че е нотообрат. Беатриче не я избират, Жулиета не я избират. Не избираш дъжда, от който ще подгизнеш до кости, когато излизаш след концерт. Но аз съм сам в стаята си и редя засукани фрази на драскач, черните кучки си отмъщават както могат, гризкат ме изпод масата. Изпод ли се казва или под? Все едно, хапят ме. Защо, защо, pourquoi, why, warum, perché 287този ужас от черните кучки? Виж ги, в онази поема на Наш са се превърнали в пчели. А там, в два стиха на Октавио Пас, бедра на слънцето, летни простори. Но едно и също женско тяло е Мари и Бренвилие, очите, които се замъгляват, загледани в красивия залез, са същото оптично устройство, което се радва на гърчовете на обесения. Страхувам се от това сводничество на мастилото и словата — морето от езици, които лижат задника на света. Мед и мляко под езика ти… Да, но е казано също, че умрелите мухи превръщат парфюма в зловоние. На война с думата, на война, да направим всичко, което трябва, дори да се наложи да се откажем от разума, да сведем себе си само до поръчването на пържени картофи и телеграмите на Ройтер, до писмата на благородния ми брат и диалозите във филмите. Любопитно е, много е любопитно, че Пътнам е възприемал думите като предмети и даже като същества със собствен живот. И на мен понякога ми се струва, че пораждам реки от кръвожадни мравки, които ще изядат света. О, ако в тишината се излюпеше птицата Рух… Логос, faute éclatante 288. Да се зачене раса, която да се изразява чрез рисунката, танца, макрамето или някаква абстрактна мимика. Биха ли избегнали конотациите — корен на измамата? Honneur des hommes 289и т.н. Да, но чест, която се обезчестява с всяка фраза, като бордей с девственици, ако е възможно такова нещо.