Хулио Кортасар - Игра на дама

— Някоя дърта пуританка е вдигнала скандал горе. Ако я срещнем, ще я ритнеш по задника.

— Дадено. А ти ще ме защитиш, като кажеш, че понякога кракът ми сам изхвърча заради снаряда, с който са ме ранили при защитата на Сталинград.

— И тогава ти ще застанеш мирно и ще козируваш.

— Това ми се получава много добре, научих го в Палермо 343. Ела, да пийнем нещо. Не искам да поглеждам назад, чуй как я кастри ченгето. Целият проблем е в това. Не трябва ли да се върна и да ритна него? О, Арджуна, посъветвай ме. А под униформата се усеща мирисът на безчестие на цивилните. Но detto 344. Ела, да офейкаме още веднъж. Аз съм по-мръсен от твоята Еманюел, мръсотията е започнала да се наслоява преди толкова векове, Persil lave plus blanc 345, ще трябва страхотен прах за пране, малката, космическо насапунисване. Харесват ли ти хубавите думи? Salut 346, Гастон.

— Salut messieurs dames — каза Гастон. — Alors, deux petits blancs secs comme d’habitude, hein? 347

— Comme d’habitude, mon vieux, comme d’habitude. Avec du Persil dedans. 348

Гастон го изгледа и си тръгна, клатейки глава. Оливейра грабна ръката на Мага и внимателно преброи пръстите й. После положи камъчето на дланта й, сгъна пръстите един по един и залепи всичко с една целувка. Мага видя, че бе затворил очи и като че ли не беше тук. „Комедиант“, помисли си тя разнежено.

(–64)

На едно място Морели се опитваше да оправдае своите повествователни несъответствия, като твърдеше, че животът на другите такъв, какъвто достига до нас в тъй наречената действителност, не е филм, а снимка, тоест не можем да уловим действието, а само фрагменти от него, елеатически насечени. Няма друго освен миговете, когато сме с онзи другия, чийто живот мислим, че разбираме, или когато ни говорят за него, когато той ни разказва какво му се е случило или ни излага онова, което има намерение да направи. Накрая остава албум със снимки, запечатани мигове: никога действието не се разгръща пред нас, преходът от вчера към днес, първата игла на забравата, пробола спомена. Затова нямаше нищо странно, че той говори за персонажите си във възможно най-спазматичната форма; да се придаде свързаност на серията от снимки, за да станат филм (както би се харесало, и то много, на читателя, наречен от него женски читател), това означаваше да се запълни с литература, догадки, хипотези и измислици хиатусът между две снимки. Понякога снимките показваха нечий гръб, ръка, опряна на вратата, края на разходка в полето, уста, отваряща се, за да извика, обувки в гардероба, хора, които крачат по Марсово поле, унищожена марка, уханието на Ma Griffe , такива неща. Морели мислеше, че изживяването на тези снимки, което се опитваше да представи възможно най-отчетливо, трябва да доведе читателя дотам, че да се осмели едва ли не да се включи в съдбата на персонажите му. Това, което той узнаваше за тях посредством въображението си, незабавно се конкретизираше в действие без никакви хитрини, предназначени да го впишат във вече написаното или в това, което предстоеше да бъде написано. Мостовете между един и друг миг от тези толкова неясни, толкова малко охарактеризирани съществувания трябваше да бъдат предугадени или измислени от читателя — от начина на сресване, ако Морели не споменаваше за него, до причините за нечие поведение или неповедение, ако то изглеждаше нечувано или ексцентрично. Книгата трябваше да бъде като онези рисунки, които предлагат гещалт-психолозите, по този начин някои линии щяха да доведат наблюдателя до прокарването на други, които да довършат фигурата. Понякога обаче липсващите линии бяха най-важните, единствените, които наистина имаха значение. Кокетството и перченето на Морели в това отношение бяха безгранични.

Когато човек четеше книгата, на моменти оставаше с впечатлението, че Морели бе изчаквал натрупването на фрагменти да изкристализира внезапно в някаква всеобхватна действителност. Без да трябва да се измислят мостовете или да се съшиват различните парчета от килима, изведнъж да има град, да има килим, да има мъже и жени в абсолютната перспектива на тяхното развитие и Морели, авторът, да бъде първият удивен наблюдател на този свят, навлизащ в свързаността.

Но човек не трябваше да му се доверява, защото свързаност всъщност означаваше асимилация на пространството и времето, подреждане по вкуса на женския читател. Морели не би се съгласил на това, по-скоро търсеше начин нещата да изкристализират, без да се промени безпорядъкът на движение на телата в неговата малка планетарна система, при което да се постигне едно вездесъщо и тотално разбиране на причините за тяхното съществуване, независимо дали тези причини се свеждат до самия безпорядък, до нищожността или случайността. Кристализация, при която нищо да не остане скрито-покрито, но при която зоркото око да може да надникне в калейдоскопа и да проумее великата многоцветна роза, да я проумее като фигура, imago mundi 349, който извън калейдоскопа намира израз в дневна в провансалски стил или лелки, събрали се на чай с бисквити „Багли“.