Хулио Кортасар - Игра на дама

(–27)

По своя строеж сънят наподобяваше кула, съставена от безброй пластове, които се издигат и се губят в безкрайността или се спускат на кръгове, докато изчезнат в земните недра. Той ме понесе по вълните си в спирала и тази спирала се превърна в лабиринт. Нямаше нито таван, нито дъно, нито стени, нито път назад. Но имаше теми, които се повтаряха с голяма точност.

Анаис Нин, „Зима на заблудите“ 350

(–48)

Тази история беше разказана от главното действащо лице, Ивон Гитри, на Николас Диас, приятел на Гардел в Богота.

Семейството ми беше от унгарската интелигенция. Майка ми беше директорка на девическа гимназия, където се обучаваше елитът на един известен град, чието име не искам да споменавам пред вас. Когато дойдоха мътните следвоенни времена, които разбутаха тронове, социални класи и състояния, аз не знаех какъв път да поема в живота. Семейството ми се оказа разорено, жертва на границите от Трианон ( sic ) 351както хиляди и хиляди други. Красотата, младостта и образованието ми не ми позволяваха да стана скромна машинописка. Тогава в живота ми се появи един очарователен принц, аристократ от стария космополитен свят, от европейските resorts 352. Омъжих се за него с всичките илюзии на младостта въпреки несъгласието на семейството ми, защото аз бях много млада, а той — чужденец.

Сватбено пътешествие. Париж, Ница, Капри. После — крах на илюзиите. Не знаех къде да ида, нито имах смелостта да разкажа на нашите за трагедията на своя брак. Съпруг, който никога нямаше да ме направи майка. Вече съм на шестнайсет и пътувам като поклонничка без посока, опитвам се да разсея мъката си. Египет, Ява, Япония, Поднебесната империя, целия Далечен изток, в един карнавал с шампанско и престорена радост, с разбита душа.

Годините минават. През 1927 г. се установяваме окончателно на Лазурния бряг. Аз съм жена от висшите кръгове и космополитното общество на казината, дансингите и конните надбягвания ме посреща с почести.

Един хубав слънчев летен ден взех окончателно решение: да се разделим. Цялата природа цъфтеше — морето, небето, полята се разгръщаха в любовна песен и приветстваха младостта.

Празникът на мимозите в Кан, карнавалът на цветята в Ница, усмихнатата пролет на Париж. И така, изоставих дома си, лукса и богатствата и се отправих сама към света…

Тогава бях на осемнайсет години и живеех сама в Париж без определена цел. Париж от 1928 г. Париж на оргиите, на леещото се шампанско. Париж на франковете, които нямаха никаква стойност. Париж, рай за чужденците. Залят от янки и южноамериканци, дребни крале на златото. Париж от 1928 г., когато всеки ден се раждаше по едно ново кабаре, някаква нова сензация, която да развърже кесията на чужденеца.

Осемнайсетгодишна, руса, синеока. Сама в Париж.

За да облекча нещастието си, се отдадох изцяло на удоволствията. Привличах вниманието в кабаретата, защото винаги бях сама, черпех щедро танцьорите с шампанско и раздавах невероятни бакшиши на сервитьорите. Нямах представа за стойността на парите.

Веднъж един от онези типове, които винаги се навъртат из космополитните среди, разкри тайната ми мъка и ми препоръча средство, за да забравя… Кокаин, морфин, дрога. Тогава започнах да търся екзотични места, странни на вид танцьори, мургави южноамериканци с буйни коси.

По онова време жънеше успехи и аплодисменти един току-що дошъл тук кабаретен певец. Бе дебютирал във „Флорида“ и пееше странни песни на някакъв странен език.

Пееше облечен в екзотичен костюм, непознат дотогава по тези места, пееше танга, ранчерас и аржентински самби. Беше по-скоро слабо момче, леко мургаво, с бели зъби, обект на голямо внимание от страна на парижките красавици. Беше Карлос Гардел. Сълзливите танга, които пееше, влагайки цялата си душа, покоряваха публиката, без да е ясно защо. Тогавашните му песни — „Caminito“, „La chacarera“, „Aquel tapado de armiño“, „Queja indiana“, „Entre sueños“ 353 — не бяха модерни танга, а песни от старата Аржентина, от чистата душа на гаучото от лампата. Гардел беше на мода. Нямаше елегантна вечеря или изискан прием, на които той да не беше поканен. Мургавото му лице, белите му зъби, свежата му грейнала усмивка блестяха навсякъде. Кабарета, театри, мюзикхолове, хиподруми. Беше непрекъснат гост на „Отьой“ и „Лоншан“.

Но Гардел най обичаше да се забавлява по своя си начин, сред своите, в кръг от близки приятели.

По онова време в Париж имаше кабаре на име „Палермо“ на улица „Клиши“, посещавано преди всичко от южноамериканци… Там се запознах с него. Гардел го интересуваха всички жени, но мен ме интересуваше само кокаинът… и шампанското. Наистина женската ми суета бе поласкана, че ме виждат из Париж с мъжа на деня, с идола на жените, но той не говореше на сърцето ми.