Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър наблюдаваше пътеката, а останалите внимателно пренесоха професора в хеликоптера.

— Хайде! — извика Такакура. — Тръгваме!

Хънтър се обърна, приближи се до другите и помогна на Боби Джо да се качи. После двамата с Призрак скочиха в товарното отделение.

Хеликоптерът се издигна над дърветата и започна да набира скорост, отправяйки се на юг. Хънтър въздъхна, но не почувства облекчение.

Един от членовете на екипажа, явно лекар, слагаше инжекция на професора. Хънтър дълго го наблюдава, после кимна, протегна ръка и разроши козината на Призрак. Но черният вълк само го погледна уморено и Хънтър разбра, че като всеки от тях, и Призрак се нуждае от храна и почивка.

Хънтър се обърна. Още не можеше да повярва, че съществото бе разговаряло с него…

Чейни бе оставил колата си на няколко преки от дома на Хамилтън. Докато вървеше към нея, се чудеше каква връзка има статията с разследването му.

Усещаше, че написаното е важно, но не можеше да си обясни какво общо има с цялата история. Звярът от снимката и рисунката отдавна беше изчезнал като вид. Той явно означаваше нещо за доктор Хамилтън. Може би Джина можеше да хвърли светлина по въпроса.

Покрай него минаха младеж и момиче, хванали се за ръце.

Чейни пъхна ръце в джобовете си и продължи да крачи. На близкото игрище група мъже на средна възраст играеха баскетбол и си подвикваха. Той се усмихна, припомняйки си миналите дни.

„Нощните птици“ вече излизаха до улиците на града.

Двама младежи се пазаряха за доза наркотик. Чейни ги погледна и изсумтя.

Елементите на мозайката започваха да се подреждат. Съществото, специалният екип, предателството. Единственото, което не се вместваше в картината, беше смъртта на Ребека Танъс. Тя бе открила нещо важно за генетичния строеж на съществото. Но какво толкова важно би имало в една ДНК, че да оправдае убийство? Чейни не можеше да проумее как един професор…

Сянка…

Нещо не беше наред…

„Реагирай!“

Инстинктивно Чейни извади пистолета си, предчувствайки, че нещо ще се случи. С периферното си зрение зърна отблясък на метал. Хвърли се на земята и в същия миг връхлетяха отгоре му. Той изпусна пистолета и се претърколи, за да избегне втория удар.

Металната тръба разби тротоара и частиците цимент го блъснаха в лицето. Огромен чернокож мъж се наведе над него и Чейни вдигна крак, прицелвайки се в слабините му. Но нападателят беше опитен боец и блокира ритника с крака си. Втори мъж също замахна с тръба и удари Чейни в гърдите.

Следователят се преви на две. За миг не усещаше нищо, дори болка, макар да знаеше, че е тежко ранен. Сетне по-едрият тип го сграбчи за ризата и го вдигна.

Чейни нямаше време да се уплаши от яростта в гневно блестящите му очи. Той извади от кобура на глезена си револвер трийсет и осми калибър, насочи го към брадичката на чернокожия и стреля. Нападателят се строполи на земята. Вторият мъж отскочи назад и когато Чейни отново се прицели, побягна.

— Стой! — извика Чейни.

Човекът тичаше бързо. Чейни внимателно се прицели и натисна спусъка. Улучи го в гърба и мъжът се олюля и падна.

Чейни остана да лежи на тротоара, опитвайки се да поеме въздух. Най-после успя и заплати за това с пронизваща болка в ребрата. Претърколи се, изправи се на колене и дишайки тежко, опита да се съсредоточи.

Допълзя до мъртвия чернокож, взе пистолета си „Зиг Зауер“ и го прибра в кобура. Но задържа револвера в ръката си — не се запита защо — и тръгна към колата. Баскетболното игрище бе опустяло, улиците бяха безлюдни. Чейни включи двигателя и потегли.

Не можеше да чака полицията, нито да отиде в болница, не биваше никой да го вижда. Изведнъж осъзна, че някой бе очаквал неговия ход. Прокара ръка по гърдите си. Беше потен и трепереше. Знаеше, че ако забележат колата му, ще го хванат, защото не беше в състояние да кара бързо. Трябваше да смени автомобила, но беше тежко ранен и нямаше сили да открадне друг. Мислите му трескаво препускаха, търсейки решение…

Той видя позната улица и рязко зави наляво. Трябваше да бърза, защото усещаше, че ще припадне. Беше в съзнание благодарение на шока, страха и адреналина, но скоро щеше да изпадне в несвяст и да катастрофира. На всяка цена трябваше да се добере до безопасно място, където да се скрие.

Борейки се ожесточено да не изгуби съзнание, Чейни караше към къщата на Тухлата.

Косите на Джина Гилбърт бяха сплъстени и мокри от пот. Беше се трудила без почивка през последните четирийсет и осем часа. Тя се вгледа за пореден път в монитора на електронния микроскоп. Екранът беше осеян с участъци ДНК от пробата, върху която работеше.