Джеймс Хъгинс - Хънтър

Членовете на екипа минаваха точно под тях, но съществото, изглежда, не ги забелязваше. Беше увлечено в разговора.

— Исках само да знаеш, че ще те убия — добави Лутър и се задъха, сякаш интелектуалното усилие да говори го уморяваше. — Ще убия всички ви. И ще живея дълго. Много по-дълго от хората. Когато децата и внуците ти умрат… аз още ще управлявам този свят.

Екипът се отдалечи.

— А сега ще умреш ти — усмихна се чудовището.

— Има още нещо! — извика Хънтър, за да привлече вниманието му. — Искам да знаеш нещо. Ето, това !

Хънтър зареди и стреля с едно-единствено движение.

Съществото трепна. Хънтър се хвърли върху него, наръга го в гърдите с ловджийския нож и скочи.

Ритна два пъти с крака, за да се отблъсне от гранита, после започна да се пързаля. Най-сетне тупна на земята и видя факлите, чийто пламък изчезваше в отсрещния край на прохода.

Членовете на екипа бяха разбрали какво става и бягаха. Хънтър стана, но в същия миг съществото с трясък се приземи на пътеката зад него и отмъстително изрева.

Хънтър издърпа капсул-детонатора на кутията. Разполагаше с пет секунди.

Чудовището атакува.

— Стреляйте! — изкрещя Хънтър и се хвърли на земята.

В следващия миг пътеката бе обсипана с куршуми.

Хънтър отново се изправи и побягна. Стигна до края на прохода, хвърли кутията и сграбчи Боби Джо.

— Залегнете!

Той притисна до себе си младата жена и отскочи встрани. Тя изпищя, когато двамата започнаха да се търкалят по стръмния склон.

Останалите действаха като един.

От тунела се чу оглушителна експлозия и блесна ярък пламък. Въздухът се нагорещи. Разнесе се пушек. Земята се разтресе.

След малко ослепителната червено-оранжева светлина избледня и се превърна в сивкав дим. Настъпи тишина. От скалната пукнатина започнаха да излизат черни облаци.

Боби Джо стискаше снайперовата пушка и не помръдваше. Хънтър се притесни, наведе се над нея и нежно махна кичур коса от лицето й.

— Исусе… — с треперещи устни промълви тя. — Исусе…

Хънтър се усмихна, сетне погледна към стръмния бряг и присви очи от парливия пушек. Професорът беше на безопасно място и Такакура го бе закрил с тялото си. Уилкинсън лежеше по гръб. Явно беше зашеметен.

Но Тейлър вече беше на крака и предпазливо надничаше в прохода. После видя намръщеното и съсредоточено лице на Хънтър и поклати глава.

Там нямаше нищо.

Хънтър кимна и помогна на Боби Джо да стане. Сетне вдигна ръка и потърка очи.

— О, Боже. Каква ослепителна експлозия. Все едно бях заварчик — каза Боби Джо.

Хънтър се засмя.

Тя погледна към димящия отвор в скалата и попита:

— Убихме ли съществото?

Усмивката на Хънтър помръкна.

— Не знам. Но трудно би оцеляло.

Боби Джо се приближи до върха на склона.

— Възможно ли е да е живо?

— Не знам — повтори Хънтър, гледайки Такакура, който гневно поклати глава. — Не е могло да избегне експлозията. Беше твърде близо. Но раните му може да заздравеят по-бързо, отколкото предполагаме. Вече се е излекувало от пораженията, които снощи му нанесохме. Видях това с очите си.

— На какво разстояние беше от него? — попита японецът.

— Твърде близо.

Хънтър взе ножа си от земята и избърса острието в изцапания си с кал панталон. Знаеше, че трябва да тръгват. Не чувстваше болка. Това се дължеше на високото съдържание на адреналин в организма му. Блокирането на болката беше защитен механизъм за оцеляване. Но след час-два щеше да се гърчи в агония. Трябваше бързо да стигнат до хеликоптера.

— Ще можеш ли да носиш професора?

— Да — отговори Такакура.

Командирът бе станал и държеше сабята в дясната си ръка. Погледна скалната пукнатина и прибра сабята в ножницата.

— Нямаме друг избор — добави той. — Професорът ще умре, ако не получи медицинска помощ.

Време беше да тръгват.

Хънтър и Такакура вдигнаха носилката, а Тейлър поведе колоната. Боби Джо и Уилкинсън вървяха най-отзад. Отново поеха по смълчаните, тъмни хълмове, обитавани от най-ужасния от всички кошмари и страхове.

Той пълзеше, извиваше се и се гърчеше върху изгнилите листа. Кашляше и се задъхваше. Беше зашеметен. Претърколи се по склона и се озова до поток.

Спомни си, че се влачи по студената земя. Падаше и ставаше, без да може да спре, заради болката. Беше заслепен от яркия огън и се препъваше, ревеше и яростно размахваше ръце.

После легна в сенките и се вторачи в празното пространство.

Часовете минаваха и той усети, че болката намалява, както бе предполагал.