Джеймс Хъгинс - Хънтър

Чейни се замисли. Да повредиш предавателя със сигурност беше по-лесно, отколкото да пренасочиш сателита, за което се изискваше одобрението на Националната служба за сигурност.

Той знаеше, че сателитът се намира в стационарна орбита. Това означаваше, че орбитата му съвпада със скоростта на въртене на земята и го задържа на едно и също място по всяко време. За да се пренасочи, трябваше бъдат изстреляни специални ретро-ракети, които да ускорят или забавят траекторията му. И всяко отклонение на ракетите можеше да измени орбиталното разстояние, което от своя страна можеше да причини падането и взривяването на сателита при съприкосновението със земната атмосфера.

Чейни предполагаше, че Диксън е поискал промяна на орбитата на сателита и дори е постигнал целта си. Но от друга страна подозираше, че агентът иска да потули нещата. Не би прибегнал до рискован и потенциално скандален ход, освен ако не беше абсолютно наложително.

Чейни остави бирата и стана.

— Имам работа. Може да се видим по-късно. А може и да съм напуснал града.

Известно време Тухлата мълча, после рече:

— Малкия, мисля, че много си се увлякъл в тази история. Това не ми харесва. Какво каза, че било онова чудо? Същество?

— Поради липса на по-подходяща дума.

— Както и да е. Онова нещо е там, където отиваш, а ти дори не знаеш какво е, откъде се е появило, къде отива и какво прави. Трябва да обмислиш нещата от всички страни. Ситуацията е необикновена. Някакво чудовище тича насам-натам, събаря електрически огради и къса главите на хората. Трябва да кажа, че съм виждал много неща, но това е невероятно. И ти смяташ да отидеш там, където копелето е убило всички онези рейнджъри и морски пехотинци? А те не умират лесно. Знам ли… На твое място бих научил повече от умната научна сътрудничка, преди да отида в дивата пустош с оная си работа в едната ръка и с пушката в другата.

Чейни се засмя и поклати глава.

— Интересно се изразяваш.

— От възрастта е.

— Добре. Довечера ще претърся къщата на Хамилтън. Ще видя какво ще науча. И после ще взема решение.

Тухлата кимна.

— И да ми се обадиш.

— Разбира се.

— И още нещо, Чейни.

Тухлата рядко го наричаше по име. Викаше му „малкия“ или „синко“, макар че Чейни беше почти четирийсетгодишен. Но Тухлата беше на шейсет и три и имаше право да го нарича както иска.

— Да?

— Онова нещо там горе в планината — бавно и сериозно каза Тухлата, — не е нормално същество. Не знам какво е. И вероятно никой не знае. Но не е необходимо да се правиш на герой. Убий го, веднага щом го видиш. В тази игра няма място за колебание и снизхождение. Защото то ще направи същото с теб.

Чейни кимна.

— Тухла, онова чудовище… може да убие всеки.

Хънтър го гледаше в очите и не помръдваше.

Нито един от двамата не направи опит да отстъпи или да скъси разстоянието.

Съществото беше леко прегърбено, все едно се готвеше за скок, и макар да стоеше неподвижно, сякаш се приближаваше. Но Хънтър знаеше, че това е зрителна измама, предизвикана от адреналина и страха. И преди бе изпадал в подобна ситуация, затова се опита да нормализира дишането си. Бе изумен от факта, че чудовището можеше да говори.

— Снощи — продължи съществото — ти се би добре.

Хънтър се съвзе и прецени разстоянието до пътеката долу. Знаеше, че няма да успее да скочи, освен ако не отвлече с нещо вниманието на звяра. Но чудовището беше двайсет пъти по-бързо от него.

Не можеше да отстъпи, а фронталната атака би била самоубийствена. Единственият му шанс беше да го удари с всичка сила, после да скочи. Щом се приземеше, щеше да хукне да бяга и да използва онова, което Тейлър му бе дал. Рискът беше голям, но Хънтър твърдо бе решил да не умира, без да окаже съпротива.

Той събра смелост, намръщи се и макар да не вярваше, че съществото ще отговори, попита:

— Какво искаш?

— Теб.

Гласът прозвуча като трополене на пръст, засипваща гроб.

Хънтър се изуми, че звярът изобщо не се поколеба. В примитивния мозък на съществото явно имаше някаква интелигентна жестокост, която се наслаждаваше на страха на Хънтър.

— Как… можеш да говориш?

Съществото вдигна ръцете си, завършващи с дълги, извити нокти и Хънтър изпитателно се взря в него.

— Ех, хора — изсмя се чудовището и Хънтър забеляза, че гласните му струни не са създадени за човешка артикулация. — Толкова сте… безпомощни.

Хънтър премести крак един-два сантиметра към ръба на скалния перваз и се опита да поддържа разговора, за да разсее звяра.