Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Артър, персоналът… се безпокои. Не искат… Ами, притесняват се. Лутър, тоест съществото, уби толкова много хора и…

— Ема — назидателно каза Хамилтън, — бъди сигурна, че сме в безопасност. Аз създадох съществото и знам на какво е способно. Запознат съм с величието и с падението му, така да се каже. Да, то е ужасяващ звяр. Но дори такава неизмерима сила би трябвало един ден да умре. И това ще стане.

Хънтър приклекна в мрака, вдигна високо факлата и освети назъбения скален перваз, простиращ се пред него. Застанал на шест метра над прохода и внимателно стъпил на гранитната плоча, той не видя нищо друго, освен сенки, танцуващи пред трепкащия пламък.

Хънтър наклони глава, за да гледа под по-удобен ъгъл, но пак не забеляза нищо. Опита се да не обръща внимание на лудо биещото си сърце и на адреналина, нахлуващ в тялото му. Ръцете му се изпотиха. Той ги избърса в мръсния си панталон и облиза устни.

Изпита неподправен страх. Стоеше сам на скалния перваз в мрака и ако се наложеше да се бие със съществото, знаеше, че смъртта ще настъпи бързо. Едва ли щеше да успее да се изплъзне и изключително силният звяр щеше да го победи за броени минути.

Той си спомни чудовищните зъби и потрепери. Сетне потисна вълнението си. Трябваше да се съсредоточи. Не можеше да допусне ужасът да попречи на преценката му. След миг на хладнокръвно съсредоточаване той предпазливо тръгна напред.

Беше казал на Такакура да чака сигнал, за да влязат в скалната пукнатина. И Хънтър беше сигурен, че ще постъпят така, защото командирът беше професионалист и нямаше да промени плана, който бяха съгласували.

После си спомни как в израз на добронамереност и приятелство в последния миг Тейлър се бе приближил до него и му бе дал правоъгълна брезентова кутия, дълга трийсет и широка двайсет сантиметра. Тейлър посочи извитата дръжка и рече:

— Дръпни това, после имаш пет секунди, приятел. Ще взривиш всичко живо в пещерата. Дърпай и бягай, колкото ти държат краката.

Хънтър се изненада, сетне кимна и сложи кутията в торбичката си.

Пред него се движеха странни сенки. Той инстинктивно извади ловджийския нож, стисна дръжката и предпазливо продължи да крачи. Въпреки железния контрол, дишането му беше тежко и учестено. Главата му се замая. Хънтър въздъхна дълбоко и се опита да се предпази от задушаване. После разтърси глава, сякаш да прогони виденията, танцуващи пред очите му.

— Хайде — прошепна той. — Стегни се…

Измина десет-дванайсет крачки, но сетивата му не доловиха нищо. И въпреки страха, го обзе чувство на облекчение, вероятно защото несъзнателно се надяваше, че след като не го нападна досега, съществото може би се е отказало. Но инстинктът му твърдеше друго — съществото търпеливо се спотайва и го чака някъде в мрака.

Хънтър направи още десетина крачки, погледна факлата и видя, че ще има светлина не повече от петнайсет минути. Продължи да върви напред и да търси, осветявайки всеки ъгъл.

Реши, че след следващите десет крачки ще направи знак на другите да тръгнат.

В същия миг съзря сянка, която го накара да се вцепени.

Хънтър затаи дъх и бавно се обърна.

Съществото стоеше на по-малко от пет крачки от него. Червените му очи блестяха. Беше оголило зъби. Усмихваше се.

Невероятно големите му ръце стигаха почти до коленете. Хънтър забеляза промяна в лицето му. Беше още по-ужасно и уродливо. Сякаш се смееше подигравателно.

Хънтър се подготви да рискува и да скочи долу. Онова, което се случи после, го накара да залитне. Очите му се отвориха широко от изумление и силите го напуснаха.

— Няма да избягаш — изръмжа съществото.

Чейни беше в адски лошо настроение. Паркира колата си и бавно тръгна към ресторанта на Тухлата. Беше гладен, но имаше толкова много грижи, че едва ли щеше да яде. Бе изиграл всичките си козове. И пак не знаеше какво да направи. Разследването му се проваляше както никога досега.

Не се постара да изглежда по-приветлив пред Тухлата. Знаеше, че нищо не е в състояние да развълнува приятеля му. Чейни си даде сметка, че тъкмо за това се отбива при него, когато разследването му не върви.

Влизаше в ресторанта, оплакваше се и ругаеше, а Тухлата спокойно правеше кюфтета, изпълняваше поръчки и от време на време кимаше, за да покаже, че го слуша. В такива случаи Чейни неизменно се чувстваше по-добре, защото се разтоварваше. И бирата помагаше. Този метод му харесваше, макар че не беше професионален.