Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Само острие може да рани звяра — рече японецът. — Поне това научихме. Кожата му е непроницаема за куршуми, освен ако не летят с достатъчно висока скорост.

— Например с хиляда и двеста метра в секунда — отбеляза Боби Джо.

— Да. Надявам се, че и ураниевите патрони на Тейлър ще го ранят. Ще видим. Но аз предпочитам сабята. Ако ни нападне в мрака и огънят не го спре, ще влезем в ръкопашен бой. А тогава сабята е по-ефикасна от пушката.

Хънтър наведе глава. Беше удивително за колко много неща едновременно можеше да мисли човек. Пред очите му мина целият му живот — смисълът, знанията, надеждите, неосъществените мечти, несполуките. Имаше чувството, че именно уменията, разбиранията и опитът му го бяха довели на това място.

Но още не знаеше какво представлява съществото и как да го унищожи. Само знаеше, че в предишните схватки бе побеждавал, защото не се бе предавал на болката.

Чувствайки непривична умора, той вдигна глава, обърна се към Боби Джо и се усмихна. Но тя изглеждаше тъжна. Хънтър погледна професора, който спеше, и кимна. Часът бе настъпил.

„Безстрашен човек с добро сърце…“

Бавно, прикривайки страха, който изпитваше, Хънтър се изправи, въздъхна дълбоко и се взря в скалния процеп.

— Да предположим най-лошото — каза той. — А по-точно, че съществото ни чака там. И че не се бои от огъня. Може и да е така. Как ще реагираме на атака в затворено пространство?

— С всички възможни средства — отговори Такакура.

— Ще го надупчим като решето — добави Тейлър.

— Не. — Хънтър направи крачка напред, коленичи и се взря в тъмния процеп, за да види какво има вътре. Не очакваше успех, затова не се разочарова, че погледът му не проникна през плътния мрак. Разбра, че си губи времето и се върна. — Ето какъв е планът ми. Ще се кача нависоко, на около шест-седем метра и ще вървя по ръба на пукнатината, а вие ще пренесете професора през прохода. Ако съзра съществото, ще го ударя с приклада на пушката. Няма да го заболи, но вие ще знаете какво да правите. Оттеглете се, взривете пещерата и заемете позиция навън. Боби Джо, ако нещо друго, освен мен се покаже на изхода… стреляй.

— А ти какво ще правиш, ако се оттеглим?

Хънтър преметна ловната карабина на гърба си и започна да се катери по назъбените скали от двете страни на пукнатината.

— Вероятно ще се бия на живот и смърт. Най-важното е вие да се измъкнете от прохода, преди да ви е убило. И имайте предвид, че ще го стори светкавично, защото ще носите професора и ще се движите бавно.

— Хънтър… — започна тя.

Той спря, погледна надолу, намигна и се усмихна.

— Гледайте да не изпуснете хеликоптера.

Облечен подходящо за условията — сиво-кафяв панталон, риза и широкопола шапка — доктор Артър Хамилтън слезе от хеликоптера и тръгна с наведена глава. Под мишницата си стискаше черно куфарче.

Малобройната свита зад него носеше багажа, екипировката и анорака му, както и собствените си вещи.

Полковник Мадъкс стоеше в края на площадката за приземяване и държеше в ръка шапката си.

— Радвам се да ви видя, доктор Хамилтън — изкрещя той, за да надвика шума на моторите. — Но не мога да кажа, че съм изненадан. Учуден съм, че не дойдохте по-рано.

Хамилтън кимна и продължи да върви. Мадъкс закрачи до него.

— Направихме всичко, което наредихте, докторе. Не знам защо искахте да демонтираме техническите средства, но тази сутрин хеликоптерът ги откара.

— Добре. Изпълнихте ли безусловно инструкциите ми?

Мадъкс кимна.

— Да, докторе. Транспортирахме уредите до станцията в Лос Анджелис. Дори пилотът не знае какво пренася.

— Хубаво.

Хамилтън се насочи към голямата стоманена врата и след няколко минути се озова в подземието, на две нива под видимата част на станцията. Подпря брадичката си на малка подложка и скенерът регистрира кръвоносните съдове на лявото му око. Стоманената врата се отвори.

Посрещна го висока, чернокоса жена със слабо, бледо лице и тъмни торбички под очите. Тя се усмихна, а след поздрава Хамилтън насочи вниманието си към стъкления цилиндър, окачен в средата на лабораторията.

Цилиндърът с размери на саркофаг се намираше в електромагнитно поле. Не докосваше нито пода, нито тавана и беше пълен с течност, в която мехурчета въздух се издигаха към повърхността и изчезваха в дантела от светлоотразителна мрежа. Около фигурата вътре струеше зелена светлина — досущ свещен ореол.

Изпълнен със страхопочитание, Хамилтън се усмихна.