Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Какво казахте?

— Казах, че изгубихме връзка с екипа. Законът изисква да ви напомня за служебната тайна. Ще ви съобщя нещо строго поверително.

Чейни не отговори.

— Преди два дни изгубихме връзка с тях — невъзмутимо продължи Диксън. — Съобщиха ни, че започват издирването и напускат базата. А по-късно същия ден, когато се опитахме да проверим местонахождението им, не получихме отговор. Според последните доклади звярът… е бил наблизо. Вероятно всички са мъртви. — В гласа му не прозвуча нито съжаление, нито угризения. — Изпратихме хеликоптери, но още не сме ги намерили, макар че използваме прибори за нощно виждане. Затова в момента обсъждаме следващия ни ход.

— Предполагам, че сте засилили охраната на последната станция?

— Разбира се. Удвоихме контингента от рейнджъри, който сега наброява седемдесет човека. Увеличихме волтажа на електрическата ограда и укрепихме външните врати. Освен това следим и записваме цялата информация от станцията в случай на атака. Не сме пропуснали нищо, включително незаконният ядрен опит, извършен преди три месеца от Русия.

— Не изглеждате твърде разстроен от вероятната гибел на екипа, Диксън.

Агентът му хвърли рязък поглед.

— Господин Чейни, винаги се разстройвам, когато загубя оперативен служител. Но работата ми е да изпращам хората на мисии, дори на смърт, ако задачата го изисква. Отдавна свикнах с трудностите на тази професия. Ако изглеждам безчувствен, тогава може би наистина съм такъв. Познавам много хора, изпратени на смърт, и съм станал коравосърдечен. Ако човек не може да се примири със смъртта, започва да пие, да взима наркотици или полудява. Надявам се, че разбирате за какво говоря.

Чейни мълчеше. После стана и протегна ръка.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Диксън.

— Радвам се, ако съм ви помогнал с нещо, господин следовател. И ако нямате нищо против, че ви питам, как върви разследването? Още недоумявам защо го възложиха на Военната прокуратура, а не на нашите хора.

Чейни се усмихна.

— Е, нали знаете какво казват — не карай лисицата да пази кокошарника. — Чейни тръгна към вратата. — Беше ми приятно да се запознаем, Диксън. Сигурен съм, че пак ще се видим.

— Какво ще правите сега?

Диксън се бе облегнал назад. Беше абсолютно спокоен — човек, който се съвзема бързо и напълно. Явно с лекота можеше да крие тайни.

— Смятам да поговоря с доктор Хамилтън.

— Доктор Хамилтън?

Чейни спря и се вгледа в лицето му.

— Да.

— Мислех, че знаете.

Чейни се насочи към бюрото. Това действие можеше да се изтълкува като заплашително, ако не бе спрял на няколко крачки от него.

— Какво?

— Доктор Хамилтън не е тук.

— Къде е?

— Ами, замина за Аляска. Намира се в последната научноизследователска станция. Мисля, че най-малко една седмица няма да бъде на разположение. Ако не и по-дълго.

От очевидното стъписване и загриженост на изражението му, Чейни разбра, че агентът на ЦРУ току-що бе преиграл ролята си. Защото наистина се престори, че иска да окаже съдействие.

Всички застанаха с факлите в ръце пред тесния проход в скалата и мълчаливо се взряха в сенките на гигантските гранитни плочи, откъснали се от планината по време на ледниковия период. Мигът беше странен и нереален.

Хънтър се наведе да огледа земята и видя следи от различни животни — мечка, лакомец и катерица. Горските обитатели явно знаеха, че това е единственият път до другата страна на скалата. И щом дивите зверове, които имаха по-силни инстинкти от човека, разчитаха на пътеката, той бе убеден, че членовете на екипа също ще бъдат принудени да я използват. Особено, след като се налагаше да носят професора.

Хънтър бе взел въжето, но не беше достатъчно опитен в катеренето по скали. Освен това нямаше алпинистки принадлежности.

Факлите горяха ярко. Той знаеше, че ще пламтят още трийсет минути и после ще изгорят. Но поне дотогава щяха да бъдат в безопасност.

— Предлагам да тичаме — измърмори Такакура. — Бягайте, без да спирате. Сетне, когато стигнем до другия край, ще прикрепим пластичен взрив към жица за препъване и ще пръснем на парчета съществото.

Японецът решително метна картечния пистолет на рамото си и извади сабята. Моментът беше тържествен. Дългото, извито острие, дебело най-малко шест милиметра, блесна на светлината на следобедното слънце. Такакура затъкна в колана си черната, лачена ножница и хвана сабята в дясната си ръка. Накрая погледна Хънтър, който го наблюдаваше безучастно.