Джеймс Хъгинс - Хънтър

Не след дълго забеляза, че ръката му зараства много по-бързо отпреди и дори кървавочервеният белег избледнява с всяка изминала минута. Усети как организмът му усвоява храната, укрепва и отново го превръща в онова, което е бил — съвършен хищник.

Слънчевите лъчи озариха обвитите в мъгла дървета. Той се бе нахранил добре и тичаше бързо и целенасочено. Надяваше се, че ще бъде там, когато те излязат от скривалището си, но малко закъсня. Въпреки това лесно намери следите им. Бе започнал да изпитва уважение към странния мъж, който водеше групата, затова прекоси потока, за да го огледа по-добре.

Но когато се приближи до тях и силата му се изравни с яростта, той постепенно престана да се страхува от мъжа и си представи как вкусва кръвта му.

О, да, този човек трябваше да умре, макар че може би щеше да го запази за края. Да го изтезава и да го накара да се страхува. Доволен от идеята, той подпря голямата си черна ръка на едно паднало дърво и с лекота го прескочи. Знаеше обаче, че мъжът никога няма да се уплаши. Не, човекът щеше да умре като събратята му в една друга, отдавна отминала епоха, борейки се до последна капка кръв.

Какво величие…

Дни на кръвопролития, нощи на жестокост и писъци в мрака, докато търсеха немощните, намираха ги в сенчестите гори и връхлитаха върху тях отвисоко. Той си спомни екстаза от скоковете, летенето във въздуха и убиването на жертвата, още преди да е стъпил на земята. И как после бавно се изправяше и виждаше ужаса им.

Той се ухили и хукна по-бързо.

Всички коленичиха пред пукнатината в скалата. Хънтър уморено погледна професора, който отново бе заспал дълбоко, и се зарадва. Надяваше се, че когато Типлър се събуди, вече ще са стигнали до поляната, откъдето щеше да ги вземе хеликоптерът, за да ги откара в последната оцеляла научноизследователска станция.

Такакура се бе втренчил изпитателно в пукнатината. Черните му очи бяха присвити.

— Идеално място за засада. Но няма друга пътека. Скалата — добави той и посочи каменната грамада, която се врязваше като клин в потока, — блокира пътя. Налага се да рискуваме.

Японецът погледна Хънтър, който обаче не му обърна внимание. Вече мислеше кой е най-безопасният начин да минат през тъмната пукнатина в скалата. Бяха изгубили по-голямата част от екипировката си в суматохата по време на отстъплението. Пък и в разгара на схватките хвърляха по някоя вещ, за да се движат по-бързо. Трябваше им светлина. Фенерчето на Хънтър не беше достатъчно.

— Дайте ми петнайсет минути да направя факли — каза той. — Не можем да влезем там без светлина.

Тейлър извади мачете от колана си.

— Ще ти помогна.

Двамата тръгнаха из гората и след няколко минути отрязаха достатъчно клони от сухи борове. Хънтър ги заостри от единия край, после накъса на тънки ивици остатъците от ризата си и ги уви около пръчките.

След десет минути запали факлите и се обърна към останалите.

— Мисля, че трябва да се движим близо един до друг. Знаем, че куршумите не могат да ранят съществото. Но ножът може, затова, ако се наложи, ще влезем в ръкопашен бой. Още не знаем как реагира на огън. Ако е повече човек, отколкото животно, факлите ще го задържат за секунда. Такакура, ако имаш възражения, кажи.

Японецът поклати глава и отговори:

— Съгласен съм с всичко. Трябва да преминем прохода. Точка по въпроса. Ще сторим необходимото.

Хънтър за пореден път се възхити на стоицизма му и си спомни какво бе чел за моралния кодекс Бушидо. Не очаквай нищо — нито победа, нито поражение — и живей само с мисълта за смъртта.

Той поклати глава. Разбираше тази идеология и я уважаваше, но беше привърженик на друга философия. За него животът не беше съсредоточен върху смъртта. Но това също беше част от Бушидо, ценностната система на воина.

Хънтър раздаде факлите, но когато влезе в пещерата, пламъкът не му се видя така ярък както навън.

Той беше принуден да се движи по-бързо, отколкото мислеше, че е възможно, за да ги настигне и изпревари. Застана на една могила и видя скалната пукнатина в далечината. Скочи вдясно, прелетя десетина метра, тупна на земята и стана. С огромни крачки хукна през гората и стигна до потока. Изстреля се във въздуха и безшумно се приземи върху една скала. Продължи нагоре и на запад по хълма, отново се спусна надолу и се вмъкна в пещерата преди тях.

И сега си почиваше на един скален перваз. Дишаше тежко от огромното усилие, но усещаше, че чудовищното му тяло е заредено с енергия от плътта на животното, което бе убил и изял. Ставаше все по-силен и краката и ръцете му се разтрепериха при мисълта, че скоро ще ги убие, докато, без да подозират нищо, те вървят по пътеката в мрака.