Джеймс Хъгинс - Хънтър

Членовете на екипа бързо извадиха останалите дънери и Хънтър помогна на професора да стане. Настаниха го на един стол, който бяха взели от колибите. Уилкинсън активира системата „Магелан“.

Хънтър чу шумолене сред дърветата. Вятърът разлюля клоните и повя над потока в подножието на склона. Водите ромоляха. Разнесе се тракане на кълвач, а някъде в далечината лос повика брачния си партньор.

След като цяла нощ бяха стояли затворени в мината, сега те ясно долавяха всяка миризма — на гниещата растителност, на зелените смърчове, дори на самата пръст. Хънтър пое дълбоко въздух.

Уилкинсън най-сетне установи връзка и поиска спешна евакуация. Отговорът беше отрицателен. Дадоха им указания да вървят най-малко шестстотин метра по течението на потока, откъдето щял да ги вземе хеликоптер „Блекхоук“.

Леко обезпокоен, Уилкинсън затвори куфарчето и мрачно се загледа в намръщения Такакура.

— Е — каза англичанинът, — изглежда отново сме сами, командире.

— Така и предполагах — изръмжа японецът и се обърна към Хънтър. — Ти познаваш терена по-добре от всеки друг. Ще успеем ли?

— Да. Пък и сега знаем как да убием съществото — отговори Хънтър и започна да се спуска по склона. Не стискаше здраво пушката „Марлин“, защото знаеше, че е безполезна. Единственото оръжие, което можеше да пробие твърдата като броня кожа на съществото, беше ловджийският му нож. Проблемът беше, че за да го рани, Хънтър трябваше да се приближи до него и да изложи на опасност живота си.

Обикаляйки на три метра пред тях, Призрак поведе колоната.

Такакура заповяда на Уилкинсън и на Тейлър да носят на носилка професора. После каза на Боби Джо да върви с Хънтър. Всички тръгнаха бавно и предпазливо.

След половин час излязоха на пътеката и поеха на запад, към прохода. Хънтър пресметна, че след два часа ще стигнат до поляната, откъдето щеше да ги вземе хеликоптерът.

А дотогава щяха да бъдат в опасност. Но той се беше подготвил. Сега вече нищо не можеше да го изненада или изуми. Хънтър ненавиждаше страха. Знаеше, че ако се бои, ще бъде уязвим и бавен и инстинктите му ще отслабнат.

Той се обърна да види как са се разположили членовете на екипа и чу тихия глас на Боби Джо.

— Благодаря ти за снощи.

Гласът й беше сдържан, но чувствата й се доловиха в тона и във факта, че каза тези думи.

Хънтър кимна, без да се обръща. Знаеше, че тя го наблюдава.

И продължиха да вървят.

Чейни излезе от института „Типлър“. Не разбра кой знае колко от научните обяснения. Но Джина явно познаваше отлично дисциплината, с която се занимаваше. Макар че съществуваше възможност да е силно разстроена от смъртта на Ребека и този трагичен случай да бе повлиял на теориите й.

Чейни знаеше много добре как емоциите често въздействат върху рационалното мислене. Това беше една от причините Военната прокуратура да отстранява от случая агенти, наскоро участвали в престрелка. Обикновено им възлагаха друг случай, защото шефовете се опасяваха, че отмъщението и гневът ще помрачат логичното мислене в момента на ареста. Но Чейни не бе имал подобни проблеми. Той не изпитваше желание за мъст и благодарение на това не бе попадал в затвора.

Джина се бе досетила, че Ребека е убита, макар той да не спомена нищо по този въпрос. Чейни се запита дали не трябва да й изпрати охрана.

Играта ставаше все по-сложна, но от друга страна някои неща се изясняваха. Правителството явно бе направило нещо далеч надвишаващо общоприетите граници на науката, закона и по всяка вероятност на етиката.

И все пак, още беше трудно да се каже какво точно бяха извършили. Но там горе, в планината се бе случило нещо, което бе изпуснато от контрол. И сега се опитваха да го потулят, преди новината за провала да се е разчула.

Чейни се отправи към Лангли и пътем се обади на Тухлата по клетъчния телефон. Остави закодирано съобщение, че ще се видят по-късно. Чейни имаше още една-две срещи, които очакваше с нетърпение.

Той почувства прилив на енергия, докато бягаше, за да настигне екипа. Изведнъж видя черно, движещо се петно на отсрещния бряг, далеч от пътеката. Хукна по-бързо, придвижвайки се безшумно през гората. Скачаше от скала на скала и с ожесточена сила, прииждаща от храната, която бе погълнал, прелиташе над паднали дървета и потоци.

Еленът падна като поразен от мълния. Той разби черепа му с юмрук, бръкна вътре с дългите си, криви нокти, извади мозъка и го изяде. После откъсна големи парчета месо от бутовете и лакомо ги изгълта, ръмжейки от удоволствие.