Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Да, наистина. Какво би могло да бъде това същество?

— Между ДНК на овцата и на козата има по-голяма разлика, отколкото в тази на човека и маймуната, господин следовател. ДНК на повечето същества на тази планета е съвместима с човешката до деветдесет и пет процента. Маймунската има съвместимост с човешката деветдесет и девет процента. Само един процент в маймунската ДНК не е човешки. Това е установен факт. Но онзи един процент е всичко. Някъде в него са скрити интелигентността, чувствата, егоизмът и самосъзнанието. И в основни линии ДНК на това същество не е по-различна. Но някъде в онзи един процент се спотайва и нещо друго, което дори не прилича на човешко. И бавно и постепенно това нещо прониква в целия организъм на гостоприемника и придобива пълен контрол. Скоро ще завладее съзнанието.

Чейни отново се взря в разпечатките. Не му говореха нищо. Така и не можа да ги разбере. Но проумя всичко, което Джина обясни и му стана ясно, че в онези научноизследователски станции се вършат много по-странни неща, отколкото някой иска да признае. Чейни не си губи времето да съставя план. Знаеше какъв ще бъде първият му ход. Останалото щеше да се реши на място.

— Добре. Искам копия от тези неща. Да бъдат изпратени екземпляри на шефа ми, в Белия дом, на един адрес по електронната поща, който ще ви напиша, и на мой приятел, за съхранение.

— А вие желаете ли копие, господин следовател?

— Не. — Чейни поклати глава и стана. — Аз ще търся отговорите на друго място. И мога да ви уверя, че там няма да се зарадват, като ме видят.

Той тръгна към вратата.

— Господин следовател?

Чейни се обърна и се вгледа в дребната, млада жена, заобиколена от технически средства на стойност милиони долари. Гласът й трепереше.

— Моля ви, хванете хората, които убиха Ребека. Накарайте ги да си платят.

Той кимна.

— Можете да бъдете сигурна в това, Джина.

Птичи песни поздравиха утрото, дълго преди първия зрак светлина. По ритъма им Хънтър разбра колко време остава до зазоряване. Навън още беше тъмно, но той знаеше, че съществото няма да атакува отново.

Преди всичко, защото за пръв път го бяха ранили сериозно. Хънтър си припомни епизода, опитвайки се да си обясни защо ножът и сабята бяха ранили чудовището, а куршумите не можаха да му сторят нищо.

Ножът се движеше много по-бавно от куршума и поразяваше с по-малка сила. Нямаше обяснение защо остриетата бяха успели да ранят звяра. Хънтър се отказа да разсъждава по този въпрос и погледна Боби Джо, която най-после бе заспала. Беше облегнала глава на рамото му и той внимаваше да не помръдне, за да не я събуди.

Както обикновено, Тейлър беше буден. Командосът лениво драскаше нещо в прахоляка, използвайки ловджийския си нож. Пушката му беше подпряна на стената на шахтата. Беше заредил пълнител с ураниеви патрони и изглежда с нетърпение очакваше смъртоносния сблъсък.

Призрак спеше. Такакура мълчеше и от време на време гневно поглеждаше Уилкинсън.

Агентът на английските специални военновъздушни сили сякаш не забелязваше това. Дори да усещаше погледите, той умело се прикриваше и изглеждаше невъзмутим. Почистваше и смазваше модифицираната автоматична щурмова пушка „Хеклер и Кох“, калибър 7,62, и търпеливо чакаше, поглеждайки към входа на мината.

— Съмна се — каза Такакура, стана и погледна Хънтър. — Трябва да излезем, за да предадем сигнал към сателита. Телефонната система не може да прониква през скалите.

Хънтър се надигна. Почувства умора и болка в мускулите.

Гърдите го боляха от дълбоките бразди, оставени от ноктите на съществото. Знаеше, че му бе провървяло. Беше го предупредил някакъв първичен инстинкт.

Всички застанаха неподвижно, после японецът се обърна към Боби Джо.

— Ако съществото чака отвън, единственият ни шанс е ти да стреляш със снайперовата пушка. Дори някой от нас да се изпречи на пътя на куршума, не се колебай и стреляй. Разбираш ли? По-добре да загубим един, отколкото да жертваме целия екип. Няма друг начин.

Тя кимна. Лицето й беше безизразно.

Хънтър не се съмняваше, че Боби Джо ще се подчини на заповедта. После щеше да заплати по-висока цена от останалите, защото щеше да сънува кошмари и да изпитва угризения, но мисията трябваше да бъде изпълнена.

Лесно извадиха третия и четвъртия пън, сетне се поколебаха.

— Останете в мината — каза Такакура, стисна в едната си ръка сабята, а в другата пушката и се провря през пролуката.

Изскочи на лазурната светлина и погледна нагоре, вляво и вдясно. Застана за миг в средата на малката поляна, но нищо не се случи. Накрая се обърна и им направи знак да го последват.