Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Защо уби онези хора?

— Защото са жертви. И ти… си жертва. Винаги си бил такъв.

Това не водеше доникъде и Хънтър опита друга тактика.

— А откъде идваш? — попита той, гледайки го в очите. — Не си бил винаги тук. Знам това. Преди да ме убиеш, можеш да отговориш поне на този въпрос.

— От теб.

Хънтър предположи, че изумлението му е видимо.

Съществото се изсмя. Очевидно искрено се забавляваше.

— О, да. Погледни тези ръце. Чудовищни са, нали? А знаеш ли какви щяха да бъдат твоите ръце, ако притежаваше моята свобода? Моята сила. Моето безсмъртие. Ще ти кажа. Щяха да бъдат като моите. — Очите му блестяха с неприкрита омраза. — Да. Какво виждаш, когато ме гледаш? Себе си!

Хънтър поклати глава. Привидно участваше в разговора, но мислите му трескаво препускаха, въпреки че изглеждаше спокоен.

— Никога няма да бъда като теб.

— Вече си като мен — грубо възрази съществото и се наведе, сякаш да атакува. — Звярът в теб… Това съм аз. Мислиш, че си благороден… Справедлив. Но под човешкия си облик ти не си нищо повече от мен. Да, аз съм истинската ти същност. И ти знаеш, че е така… Аз съм онова, което е дълбоко скрито в теб… И ти се страхуваш от това нещо, защото знаеш какъв си.

Кракът на Хънтър стигна до ръба.

— Ти си ненормален — спокойно каза той. — Слушай внимателно… Предай се. Няма да те нараня. Но ако не дойдеш с мен, други ще тръгнат да те търсят и ще те намерят. Повече хора. С повече оръжия. Ти си силен, но те ще те победят. Не можеш да се биеш с целия свят. Рано или късно ще те убият. Прояви разум.

Съществото се изсмя гръмогласно и разтърси глава, опиянено от величието на несравнимата си сила.

— Не, не… Не съм ненормален…

Хънтър си спомни какво бе открил в научноизследователската станция и каква според него беше причината за атаките. „Възползвай се от възможността“ — помисли той.

— Какво търсиш? — попита, без с нищо да показва, че след секунди ще направи отчаян опит да избяга.

Звярът дълго го гледа, сякаш Хънтър бе прекъснал мислите му.

— Търся Другия.

Хънтър отвори широко очи.

— Друг… като теб?

Червените очи се премрежиха.

— Да.

Настъпи мълчание.

— И къде е другият като теб?

Съществото сякаш се затвори в себе си. Враждебният блясък в очите му граничеше с безумие.

— Трябва да го намеря.

— Защо?

— За да стана съвършен.

Хънтър бе осенен от странна, налудничава мисъл.

— Кой направи това с теб? — попита той и се вгледа в очите на чудовището, сякаш там щеше да прочете истината. — Те, нали? Те са те превърнали в това… нещо. Ти си бил човек, нали? А сега…

Съществото се изсмя гръмогласно и мускулите на врата му изпъкнаха. Вените му пулсираха. Звярът отново се втренчи в Хънтър, явно изпитвайки удоволствие от разговора.

— Глупав, простосмъртен човек — злобно прошепна чудовището. — Не… те не ми направиха нищо. Сам го сторих. Имах възможността да стана бог. И сега наистина съм… бог.

Ужасен, Хънтър най-после разбра истината.

— Как се казваш? — попита той, обзет от още по-силно отвращение. Не можеше да си представи, че това злобно и кръвожадно същество някога е било човек.

— Името ми… беше Лутър.

— Лутър… защо направи това? Ти не си бог. Никой не живее вечно.

Съществото отвори уста да се засмее, но от гърлото му не излезе звук.

— За да стана като тях. Бог на земята. Безподобен. Защото аз съм най-силният… Нищо не може да ме убие. И ще живея вечно.

Чудовището беше ненормално.

Хънтър разбра, че няма да може да го вразуми.

— Пожертвал си човешката си същност, за да се превърнеш в това.

В гласа му прозвуча презрение и съществото го долови.

Усмихна се и започна да свива и разпуска пръсти. Придоби заплашителен вид.

Хънтър знаеше, че няма време. Съществото се готвеше да атакува. Смъртта беше близо, затова Хънтър реши да каже какво наистина мисли.

— Ти не си животно, Лутър. Нито бог.

Чудовището го изгледа презрително.

В същия миг Хънтър видя Боби Джо и останалите, които безшумно се приближаваха. Сърцето му затуптя като обезумяло, но той прикри безпокойството си. Прецени, че ще им бъдат необходими петнайсет секунди, за да изтичат през тунела. Трябваше да отвлече вниманието на звяра поне още десет секунди.

Съществото разтърси глава. В него се надигаше нещо вулканично. Стегна мускули, леко вдигна рамене и премести тежестта си на другия крак. Не се приближи, но за секунди можеше да се нахвърли върху Хънтър.

— Само да знаеше каква сила притежавам — презрително изръмжа чудовището. — Мислиш се за… човек… не за животно. Но аз съм повече човек от теб. Аз съм тъмната ти… същност. Онова, което криеш от светлината. Моята човечност е по-чиста и силна от твоята. Защото аз не крия какъв съм всъщност.