Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Какво има?

— Те са тук, докторе.

Хамилтън прие спокойно новината.

— Добре. Ще се занимая с тях, след като си починат и се нахранят — каза той, сякаш говореше за животни. — Погрижете се да ги качите на първия хеликоптер, който се връща във военновъздушната база. Официално мисията им приключи.

— Те са изтощени и тежко ранени, сър. Мисля, че в момента не са в състояние да пътуват. И изглеждат… ами, ядосани. Възрастният професор току-що дойде в съзнание. Сърцето му…

— Да, да. Сигурен съм, че им е било трудно. Но работата им свърши. Днес Съветът за национална сигурност, който запазва пълен контрол над положението, издаде заповед. Сутринта, когато се приготвят, искам да напуснат станцията. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. А сега, ако обичаш…

Без да каже дума повече, лаборантът се обърна и излезе. Доктор Стрейт, която бе станала свидетел на разговора, се приближи до Хамилтън.

— Да, Ема?

— Успяхме.

Гласът й беше необичайно тих.

Хамилтън вдигна глава. Лицето му се зачерви. За миг отвори уста и изумено се втренчи в Ема.

— Изолирали сте гена, на който се дължи имунитетът и продължителността на живота?

— Да!

Доктор Стрейт му подаде компютърна разпечатка и той скочи. Бързо прелисти страниците, прочете ги и вдигна юмрук пред очите си. После бавно се обърна, загледа се в първобитния човек, плаващ в стъкления цилиндър, и се усмихна.

— Най-сетне — прошепна Хамилтън. — Безсмъртие. За колко време можем да изолираме генома и да го подготвим за рекомбиниране с човешка ДНК?

— Вероятно до утре вечерта. Но… за експеримента ще ни трябват хора. Трябва да сме сигурни, че серумът не убива и не предизвиква чудовищни мутации.

Лицето на Хамилтън замръзна.

— Хора за експеримента — замислено повтори той и вдигна очи към тавана.

Отгоре се намираха трапезарията, спалните помещения и кабинетите.

И лазаретът.

Намръщената физиономия на Хамилтън разцъфна в доволна усмивка.

— Мисля, че знам къде да ги намерим.

Хънтър беше толкова уморен, че му беше трудно да разсъждава последователно. Тялото му беше покрито с рани и имаше няколко изкълчени стави.

Бяха го ранявали и преди, но не така тежко. И изтощението му беше огромно. Той разкърши рамене, но това само усили болката. Притесни се дали не се е осакатил завинаги.

Типлър бе настанен в интензивното отделение. Още беше в безсъзнание, но Хънтър знаеше, че възрастният човек има много по-големи шансове в станцията, отколкото в планината. Той изпита известно облекчение.

Военният лекар измери кръвното му налягане и преслуша сърцето му. Черната му коса беше късо подстригана, а лицето — гладко избръснато. Беше на трийсет и няколко години. Говореше уверено и по същество.

— Здрав сте като бик, господин Хънтър. Сърцето ви бие равномерно, кръвното налягане е идеално, а пулсът — почти нормален. В изключително добра форма сте. Може би сте най-издръжливият човек, когото съм преглеждал. Но имате травми и организмът ви е обезводнен и изтощен. Едната от раните на гърба ви е дълбока. От какво е? От мечка? Не съм виждал такова раздиране.

— Нещо подобно — смотолеви Хънтър. — Малко по-враждебно.

Лекарят се учуди на загадъчния отговор, после се обърна към масата.

— Е, поне няма инфекция. Раните ви са почистени добре. Ще ви сложа инжекция против тетанус и за предпазване от инфекции. И няма да навреди, ако ви зашия тук-там.

— Направете го. Не бързам за никъде.

Военният лекар бързо сложи инжекциите и приготви лидокаин.

— Зарежете упойките — каза Хънтър. — Зашийте раната и толкова. После ще намеря нещо, ако ме заболи силно.

— Сигурен ли сте, че не искате упойка? Манипулацията не е приятна.

— Повечето неща в живота са неприятни. Зашийте раната без упойка.

Лекарят се поколеба, после се залови за работа и приключи след пет минути.

— Имате дванайсет одрасквания по гърдите. Добре, че не са били два-три сантиметра по-високо. Можеше да засегнат артерия. Бих казал, че ви е провървяло. Или сте много добър в схватките. Сега, обаче това няма значение. След няколко дни ще се оправите, но утре сутринта искам отново да ви прегледам. Както и вашите приятели.

Хънтър кимна и се запита откога не беше посещавал лекарски кабинет. Спомни си, че за последен път това бе станало преди три години, когато падна от една скала и счупи три ребра. Престоят му в болницата беше кратък и той отново се върна в планината.

Той рядко сравняваше способностите си с тези на другите. Това не му беше присъщо. Но от време на време оценяваше уменията си, които му позволяваха да оцелява навсякъде в продължение на седмици, месеци, дори години. Притежаваше особена душевна твърдост, която засилваше волята му в моменти на болка и страх. Тя го пренасяше отвъд границата, където повечето хора биха се предали на болката, студа и глада и смъртта.