Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър бе наблюдавал това явление в себе си и знаеше, че притежава способността да живее почти като животно — да преследва и да убива с ожесточена целенасоченост, за да оцелее въпреки физическите и душевни страдания. Но той умееше съзнателно и със силата на волята си да контролира този първичния животински инстинкт. Единственото, което го безпокоеше в тази способност, бе фактът, че ставаше безчувствен и безмилостен.

Тези мисли го накараха да си спомни какво бе казало съществото… Лутър. Хънтър осъзна, че в думите му се съдържа зрънце истина.

Дълбоко в човешкото сърце цареше непрогледен мрак — нещо, от което всеки трябваше да се страхува. Убиването не се приемаше като по-различно от храненето. Човек потапяше душата си в най-черния грях и не изпитваше никаква вина. Животът означаваше осъществяване на желания и удовлетворяване на потребности. Безмилостна сила направляваше тъмните стремежи. Това беше сърцето на звяра.

И сега тази тъмна половина бе придобила непобедима свръхчовешка форма, пусната на свобода… Хънтър съзнаваше, че трябва да убие съществото.

Но за да го стори, той трябваше да отприщи тъмната сила в себе си.

Не искаше да мисли за това. Когато моментът дойдеше, той щеше да стане като своя враг. Надяваше се, че след като го убие, ще възвърне човешката си същност.

Освен това съзнаваше, че когато се отдадеше на звяра в себе си, ще трябва да бъде сам. Защото никой нямаше да издържи на темпото му. Щеше да се движи с изумителна скорост, с лекота да изминава осемдесет километра на ден, да убива, да яде сурово месо и непрекъснато да преследва. Животното в него щеше да избира най-опасните и трудни пътеки, а сивите очи — да съзират и най-неясните следи.

Щеше да се преобрази в човек-тигър, да бяга и да скача часове наред, да слиза и да се катери по скалите и никога да не спира.

Хънтър погледна Призрак. Вълкът лежеше върху купчина одеяла. Нарушавайки правилата, медицинският персонал бе решил, че е по-благоразумно да позволят на Призрак да легне в някой тих ъгъл на интензивното отделение, отколкото в коридора.

Но вълкът беше нащрек. Ушите му бяха наострени и мигновено долавяха и най-слабия шум, а очите следяха движенията на всеки в стаята.

Боби Джо се върна от травматологичното отделение. Беше облечена в тъмносиня болнична риза и панталон. Косите й бяха разрошени и сплъстени. Тя сънено потърка очи, бавно се приближи до масата и седна до Хънтър. Протегна ръка, докосна шевовете му и се усмихна.

Хънтър й се усмихна в отговор. Беше му приятно, че Боби Джо е до него.

— Е, какво ти казаха? Изглеждаш добре.

— Ами, уморена съм. Организмът ми е обезводнен. На рамото имам разкъсан мускул, но няма да се наложи операция. Имам леки контузии и съм загубила двайсет процента от слуха на дясното си ухо. Вероятно временно. Имам безброй наранявания и три натъртени ребра. — Тя се усмихна и намигна. — Дадоха ми страхотни болкоуспокояващи. Рамото ми е охлузено, защото не наместих добре снайперовата пушка за онзи изстрел край потока. Инак съм добре.

Хънтър се засмя и поклати глава.

— Да, явно си се отървала леко. А професорът?

— Не знам. Казаха ми, че не е в кома, но е в безсъзнание. Предполагам, че утре ще разберем. Не трябвало да бъде местен.

— Разбира се. И аз няма да тръгна, докато Типлър не е в състояние да пътува. Надявам се, че останалите също са добре.

— О, да. Тейлър вече излезе от травматологията. Уилкинсън още е вътре. Лекуват раните му. Има изгаряне от експлозията в пещерата. А Такакура… Ами, нали го знаеш какъв е. Проклятие за лекарите.

— Да, издръжлив е — усмихна се Хънтър. — Нищо му няма. Предполагам, че известно време трябва да стоим тук, да почиваме и да се лекуваме.

Боби Джо го погледна изпитателно.

— Ти ще продължиш да преследваш съществото, нали?

Той не отговори.

Тя поклати глава.

— Не го прави, Хънтър. Остави го. Знам какво изпитваш. И аз чувствам същото. Но ако отидеш сам в планината, чудовището ще те убие.

— Може би. А може би не. Но ако не бъде спряно, то ще продължава да убива. И кой ще бъде следващият? Някоя старица? Дете? Цяло село? Знаеш, че не може да се откаже. Никога. Няма да престане да убива, докато някой не го спре.

— Не е необходимо този някой да си ти.

— Тогава кой? Ти? Знаеш, че не можеш да го проследиш. Армията? Те вече се опитаха. Кой остава? Никой. Само аз.

Боби Джо не каза нищо. Втренчи поглед в празното пространство, после рече:

— Страхувам се, че няма да се върнеш.