Джеймс Хъгинс - Хънтър

Чейни не каза нищо и затвори очи. Тухлата стана и бързо се приближи до трезора. Отвори голяма стоманена врата и влезе вътре.

Сетне почти мигновено се появи, носейки автомат „АК-47“ и четири пълнителя с по трийсет патрона. В колана му бе затъкнат пистолет „Колт Гавърнмънт“, модел 1911 г., четирийсет и пети калибър. Той се наведе над Чейни.

— Тук долу си в безопасност. Ще се кача горе да пазя. Опитай се да поспиш. Утре сутринта ще поговорим.

Чейни се помъчи да се надигне.

— Пистолетът ми…

— До теб е. Ето, тук. Но не протягай ръка към него, освен ако не чуеш стрелба горе. Дадох ти морфин. При това силна доза. Не искам да държиш пистолета, докато си под въздействието на упойката, освен ако не се наложи. Но ако играта загрубее и някой успее да ме очисти, стреляй по всеки, който се появи на стълбите и не спирай, докато не свършиш патроните. На колана си имаш резервни пълнители. Разбираш ли какво ти говоря?

Чейни събра сили и кимна, после отново затвори очи.

— Да, разбирам… — промълви той и усети, че заспива.

Тухлата забърза нагоре по стълбите. Чейни погледна встрани, увери се, че оръжието му е наблизо и докато изпадаше в безсъзнание, изведнъж се сети за Джина Гилбърт. Знаеше, че тя ще бъде следващата…

Опита се да стане, за да я предупреди, но отново падна по гръб.

Въпреки изтощението, Хънтър усети, че тялото му се напряга, когато хеликоптерът прелетя над последния хълм, разделящ ветровитото поле от гората. Видя станцията и веднага разбра, че не е като останалите.

С бели циментови стени и разположена на площ от четири акра, сградата приличаше на правоъгълна крепост. На покрива стърчеше гора от антени, сателитни чинии, алармени системи и климатични инсталации. Хънтър забеляза стотина двеста и петдесет литрови цилиндри, вероятно съдържащи охладителна течност, и три огромни цистерни с по четирийсет и пет хиляди литра гориво.

Сградата нямаше прозорци, само стоманени врати, охранявани от пазачи с карабини „М-16“. Хънтър продължи да оглежда двора и видя няколко леки автомобила и най-малко петдесет войника. Вътре вероятно имаше още двайсетина.

Хеликоптерът се приземи. Посрещна ги екип от медицински служители. За секунди натовариха професор Типлър на носилка и го закараха в сградата.

Макар че едва се държеше на краката си, Хънтър отказваше да покаже немощ или умора. Той се намръщи, когато Мадъкс се приближи до него.

— Къде са останалите? — попита полковникът.

— Мъртви са.

Изумлението на Мадъкс беше видимо. Очите му се стрелнаха към Такакура, после към другите членове на екипа.

— Всички ли?

Японецът мина покрай него, без да отговори.

Командосите тръгнаха след командира си, но Хънтър остана. Обърна се към Мадъкс и се взря в очите му.

— Утре ще поговорим — заплашително каза той.

Полковникът погледна Призрак, вперил в него хипнотизиращ поглед.

— Разбира се. Господи… Това е голяма трагедия. Но положението не е толкова лошо, колкото се опасявах. Когато не можахме да установим връзка с вас, помислих, че всички сте загинали. Е, поне някои от вас са оцелели. А съществото?

— Не знаем.

— Разбирам.

Хънтър се приближи до него и прошепна:

— Искам да ви кажа нещо, Мадъкс. Виждате ли онези хора до оградата?

— Да.

— Ами, кажете им да влязат в двора и да затворят портата. Усилете докрай волтажа на електричния ток и пуснете кучетата. Нека денонощно да обикалят периметъра. И въоръжете хората си с нещо по-мощно. Имате ли универсални картечници „М-60“?

— Сложили сме две на покрива.

— Качете и останалите. Всичките, които имате. И снайперовите пушки. Защото мисля, че онова копеле идва насам, а в момента нямате с какво да го спрете. Ще разруши оградата или ще я прескочи.

Полковникът го гледаше недоверчиво.

— Но това е четириметрова електрическа ограда, Хънтър.

— Съществото може с лекота да я прескочи. Правете каквото ви казвам, ако искате хората ви да останат живи.

— Сигурен ли сте?

Хънтър се вгледа изпитателно в очите му.

Мадъкс кимна.

— Ще послушам… съвета ви.

Хънтър усети, че силите го напускат и тръгна към болничното отделение.

Призрак крачеше до него.

— Вие вероятно познавате съществото по-добре от всеки друг — извика Мадъкс.

„Лутър“ — помисли Хънтър и отговори:

— Да, може да се каже.

Артър Хамилтън вдигна глава от микроскопа, когато към него се приближи лаборант в бяла престилка. Резкият тон на доктора ясно показа, че не желае да го безпокоят.