Джеймс Хъгинс - Хънтър

Боби Джо се загледа в Призрак. Грамадният вълк си почиваше, без да откъсва черните си като въглен очи от пролуката в разбитите пънове.

— Знаеш ли, ти и вълкът си приличате, Хънтър. И двамата сте самотници. Сдържани. Сериозни. Но винаги се притичате на помощ, когато някой се нуждае от вас. Бих искала и аз да бъда такава.

Обмисляйки думите й, Хънтър се вгледа в лицето й. Тя се обърна към него.

— Винаги ли искаш да бъдеш сам?

Хънтър изчака, оставяйки тишината да говори вместо него.

— Не — рече той и отмести поглед встрани. — Мисля, че бих искал да имам семейство. Обичам децата. Но още не съм срещнал подходящия човек. Пък и без това на никоя жена няма да й е лесно да живее с мен.

Хънтър се засмя.

— Защо мислиш така?

— Ами, знам ли. Пътувам много. Предпочитам трудния живот пред удобствата. Парите и властта нямат значение за мен. Най-важното в живота са децата, любовта и семейството. Привърженик съм на тези старомодни неща. Не се вмествам много в съвременния свят, където хората мислят, че животът е кратък и бързат за всичко.

— Разкажи ми за апартамента ти в Ню Йорк. Защо не отсядаш за по-дълго време там?

— О, там прекарвам доста време. В апартамента държа екипировката си. Нещо като база. Когато работя с агенциите по опазването на околната среда или с института, обикновено стоя в Ню Йорк. Имам компютри и библиотека.

— Четеш ли много?

— Не мога да преценя. Имам няколко хиляди книги. Прочел съм ги всичките. И колекционирам разни неща, предимно предмети на изкуството. Обичам всички видове изкуство. Имам някои произведения от епохата на барока, неокласиката и романтизма. Бронзова статуя на Антоан Луи Бари… Може би не си чувала за него.

Боби Джо се засмя.

— Прав си. Не съм.

Хънтър се усмихна.

— Ами, той е френски скулптор. Майстор в извайването на животни, застанали в напрегнати, динамични пози. Бронзовите му творби са най-хубавите, затова инвестирах в някои от тях. Купих ги в Париж. Романтичните му произведения, най-внушителните образи на дивата природа, обикновено изобразяват борбата за превъзходство между две животни. — Хънтър дълго мълча, сякаш не беше сигурен защо харесва тези скулптури, после тихо добави. — Може би затова ми допадат толкова много. Олицетворяват реалността на борбата.

— Но не харесваш самата борба, нали?

Той леко поклати глава.

— Не.

— Затова си толкова добър в борбата за оцеляване. Защото всъщност не я харесваш. За теб това е нещо ужасно. Ето защо си толкова бърз, искаш да приключиш с тази работа.

— Може би — усмихна се Хънтър. — Знаеш ли, много си умна.

Боби Джо се засмя.

— И нещо друго. Знам, че по душа си добър. Не искаш никой да страда. Затова непрекъснато рискуваш живота си, за да търсиш изгубили се деца. Ти си единствената им надежда, защото държиш на тях. Обичаш ги. Затова и страниш от хората. Не защото си несговорчив. А защото си безстрашен човек с добро сърце. Защото твърде много обичаш хората и те е грижа за тях. И това е хубаво. Мисля, че си избрал подходящото място за твоя живот.

Хънтър се обърна към нея. Изражението му беше сериозно.

— Някои неща в живота тук не са толкова тежки.

Очите й намериха и задържаха неговите.

Двамата дълго мълчаха вгледани един в друг, после Хънтър каза:

— Знаеш ли, когато всичко това свърши, може би ще искаш да си отдъхнеш. — Той се поколеба и добави. — Знам едно хубаво място, където можеш да си починеш.

Боби Джо се засмя.

— След тази история може завинаги да се оттегля на почивка, Хънтър… Наистина ли мислиш, че ще се измъкнем живи оттук?

Той се намръщи. Тя му задаваше този въпрос за втори път, а не беше човек, който бе склонен да изпитва съмнения. Боби Джо беше боец професионалист, обучена да се бие докрай, каквото и да се случи. Но докато обмисляше отговора си, Хънтър съзнаваше, че тя има основателни причини да пита.

Екипът бе изолиран от подкрепления и беше преследван от нещо, което не можеше да бъде спряно от малокалибрени оръжия. Бяха сами в дивата пустош и никой не знаеше къде се намираха. Освен това бяха принудени да носят доктор Типлър и това ги забавяше. Но не можеха да оставят възрастния човек, нито да се движат по-бързо. С изключение на факта, че Боби Джо имаше оръжие, което беше достатъчно мощно, за да рани съществото, те нямаха друго предимство. Хънтър се бе заловил със задачата да намери звяра и се бе справил.

Погледът му отново се спря на сателитната система „Магелан“. Нещо в радиопредавателя постоянно привличаше вниманието му.