Джеймс Хъгинс - Хънтър

О, да, те щяха да умрат заради дързостта си. Ако се наложеше, той щеше да ги намери и на края на света и да ги убие.

А когато се присъедини към събратята си, всички заедно ще се върнат и ще ги унищожат. Ще изядат мозъците им и ще изпият кръвта им. Ще ги преследват както по-рано, на светлината на луната и в сенките на гората. И писъци пак ще огласят нощта, както когато ги ловяха в долините, чупеха костите им и изсмукваха вкусния мозък.

Той се опита да стане, да отиде при тях и да убива…

Но отново се строполи на земята.

Задиша учестено. Потрепери.

Червена луна… Черни ивици на небето.

Не можеше да си спомни почти нищо от предишната си същност, но не страдаше заради това. Беше доволен от превъплъщението си и че може да убива.

Появяваха се смътни спомени от други времена — мъгляви и мрачни. Там имаше нещо, което не можеше да определи. Писъци, стенания от болка, ярост, отмъщение, предизвикателство и отслабваща съпротива… Безумие, расова чистота, превъзходство, екстаз… Друго, различно преследване. И немощните хора не бяха плячката.

Но както винаги имаше кръв.

Не можеше да си спомни повече.

Червена луна…

Той затвори очи.

След ужаса в мината настъпиха тишина и спокойствие. Типлър заспа. Боби Джо внимателно следеше кръвното му налягане, пулса и дишането. Беше му дала успокоително. После седна до Хънтър.

Той гледаше куфарчето със сателитния телефон за системата „Магелан“. Вътре беше радиотелефонът, с който трябваше да могат да се свързват с всяко кътче на света, предавайки сигнал, препращан до местоназначението си от три сателита. Устройството беше специално модифицирано, работеше на ултрависока честота и дори предлагаше екран за графични комуникации.

При необходимост уредът можеше да осигури и картина на климатичните и атмосферните условия, информация за придвижването на войските и други фактори. Ако работеше, устройството щеше да им покаже къде точно се намират и какъв е теренът около тях. Повредата събуди подозренията на Хънтър.

Изражението му беше съсредоточено. Той погледна крадешком Такакура, който се бе облегнал на скалната стена и почиваше. Тейлър не бе помръднал от час. Ловджийската пушка беше на краката му. Не беше ясно дали спи или е буден, но не мърдаше и лицето му беше скрито в сянка.

— Говори — тихо каза Боби Джо. — Разкажи ми за някое място далеч оттук.

Двамата седяха един до друг. Хънтър я погледна и видя, че е затворила очи. Лицето й беше непроницаемо, а главата — леко наведена напред, сякаш дремеше. Но подобно на останалите членове на екипа и тя беше твърде възбудена, за да заспи. Командосите бяха оцелели благодарение на нейните умения и снайперовата й пушка. Да, Боби Джо беше истински боец. И професорът беше жив, само защото тя неуморно се грижеше за него, същевременно изпълнявайки бойните си задължения. И сега, когато най-сетне Боби Джо имаше възможност да си почине, Хънтър беше готов да й предложи малко спокойствие и утеха.

Той се облегна назад и се отпусна.

— Добре. Чакай да помисля. Мога да ти разкажа как изглежда на пълнолуние Големия каньон. Приказно е. Чувстваш се като ангел, кацнал на върха на планина. Или за тихите, смълчани и спокойни гори на Северна Англия. Стъпваш по дебелия мъх и все едно вървиш през вековете, в дните на едновремешните крале, кралици и принцеси. Или какво чувство изпитваш, когато най-после намериш изгубило се дете, уплашено до смърт и премръзнало. И колко много те обичат, защото си го открил. Израженията на лицата им. Вечната им признателност. Щастието, обзело ги след страха. Може би това е най-хубавото.

Хънтър се усмихна.

— Бих искала да изпитам това чувство — прошепна Боби Джо. — Необходимо ми е.

— Може да ти се случи, защото много те бива като следотърсач.

— Не и колкото теб.

— Е, да.

— Няма по-добър от теб, Хънтър. И ти го знаеш.

Тя също се усмихна и той изведнъж осъзна колко близо са един до друг.

— Не познавам човек като теб — продължи Боби Джо. — Ти виждаш и разбираш толкова много. Такъв ли си във всяко отношение? Затова ли не обичаш да си с хора? Защото разбираш твърде много неща.

Хънтър сви рамене.

— Може би. Не твърдя, че съм толкова проницателен. Вероятно просто не се нуждая от много.

— Само от онзи чудат вълк.

Той отново се засмя.

— Да, Призрак е мой приятел.

— Единствено на него ли се доверяваш?

Хънтър поклати глава.

— Не.

— И на професора ли?

— Да. Винаги съм му вярвал.