Джеймс Хъгинс - Хънтър

Беше сформиран екип, включващ професор и легендарен следотърсач, за търсенето на звяр, унищожил няколко станции, където вероятно се извършваха експерименти, свързани с разработването на биологични или бактериални оръжия. Но откъде се бе появило онова същество и какво всъщност беше, си оставаше загадка. Както и защо Хънтър беше толкова маловажен.

Чейни вече знаеше, че ЦРУ не бе искало сформирането на екипа. Други хора го бяха принудили да го направи. И това обясняваше защо тайно се опитваха да саботират издирването. Но какво означаваше това? Че пазят съществото? Тази мисъл го върна към… неизвестната причина за доставките на технически съоръжения.

— По дяволите — измърмори той и затвори очи, когато му хрумна нещо.

Не, помисли си и поклати глава. Това е невъзможно. Не може да са толкова глупави.

Разумът му не можеше да възприеме мисълта, че като част от експеримента, изследователите бяха заразили или променили някое животно, например мечка, и създали онзи мутант. Но ако го бяха сторили и съществото беше пуснато на свобода, те явно не искаха никой да разбере за катастрофалния им провал. Това би обяснило и желанието им да саботират работата на екипа по издирването.

Чейни се замисли с присъщата си безпристрастна рационалност, която бе развил по време на дванайсетгодишната си работа като военен следовател, и се засмя. После пак отпи глътка бира.

Да, сега беше сигурен как ще прозвучи цялата история, когато я разкажеше на Черепа.

— Ами, шефе, в Аляска има някакъв шибан урод, който е адски зъл и е убил всички онези хора. Не, нямам доказателства. А учените там разработват някакво бактериално оръжие… Не, и за това нямам доказателства, но…

И Черепа щеше да го изхвърли от кабинета си и да го уволни.

Чейни се замисли за Ребека Танъс, убитата колежка на Типлър.

Очевидно ставаше дума за убийство.

Само че никога нямаше да може да го докаже, защото шарнирният болт беше повреден професионално. Чейни се бе отбил в гробището за автомобили. Огледа колата и видя онова, което му трябваше. Предният ляв шарнирен болт беше много внимателно изстърган с пила, докато се бе превърнал в тънка нишка. И по време на падането по склона, когато тежестта на колата е била съсредоточена върху тази точка, се бе скъсал. Произведение на изкуството.

Опасенията му нараснаха и той нервно се огледа. Опита се да изглежда спокоен, но подозрителността му се засили. Чейни изправи рамене и застана нащрек.

Убийци професионалисти. Незаконно разработване на биологично оръжие. Мутант, който убива наляво и надясно. Екип, обречен на смърт от деня на сформирането си. Трупове на хора, които не би трябвало да бъдат мъртви.

Той поклати глава.

Трябваше да предположи, че ще се стигне дотук. След известно време измисли нещо, смътно наподобяващо приличен план. Внимателно го разигра, за да прецени плюсовете и минусите и измери стойността на информацията и риска, който трябваше да поеме, за да се добере до нея.

Знаеше, че първо трябва да разбере какво става в базите. Това беше от съществено значение и щеше да му даде основа, върху която да работи по-нататък. Но за да го направи, трябваше да действа тайно, дори да прибягва до непозволени похвати.

Чейни се замисли за хората, които съществото бе убило. Всички бяха военнослужещи, съпрузи, бащи. И като бивш морски пехотинец, Чейни не беше безразличен към случилото се.

Той стисна устни и стана. В същия миг пейджърът му иззвъня. Следователят се намръщи. Той изпълняваше специална задача и не трябваше да го безпокоят, освен ако не беше нещо спешно. После видя кой го търси и разбра, че случаят наистина е спешен.

Обаждаше се Джина Гилбърт от института „Типлър“.

Чейни бързо излезе от търговския център и закрачи под силния дъжд.

Съществото потъна в мрака и се строполи на земята, като се държеше за ранената дясна ръка. Мъжът го бе наръгал с огромния си нож и жестоко бе разрязал мускула, вената и нерва, стигайки до костта.

А беше толкова близо до него.

Дишайки учестено, той изръмжа от ярост. Раняваха го за пръв път. Не бе изпитвал такава силна болка. Макар да не разбираше защо, оръжията на другите хора не можеха да го ранят. Само ножът на онзи опасен човек.

И вълкът.

Зъбите на черния звяр се бяха впили в плътта му, досущ куршуми. Ръката го болеше там, където вълкът го бе захапал. Той затвори очи и отново почувства огромната тежест, която се бе отпуснала върху него, натиска върху рамото му и зъбите, парализирали ръката му.