Джеймс Хъгинс - Хънтър

Тухлата дълго размишлява и накрая рече:

— Може би.

— И аз започвам да мисля така — тихо почти на себе си, промълви Чейни.

Навъсен, Тухлата отново се залови да бърше ръцете си в хавлията, после грабна якето си.

— Слушай какво ще ти кажа, малкия. Каквото и да стане, не забравяй едно — внимавай да не си навлечеш неприятности. Вече има достатъчно трупове. Няма да се поколебаят да очистят и теб. Не забравяй правилата. Проверявай всеки по три пъти. Представяй се под фалшива самоличност. Пази гърба си. Сменяй колите всеки ден. Не използвай клетъчен телефон.

— Да, знам — усмихна се Чейни. — Помня правилата, Тухла. Още не съм остарял.

— Да, но не подценявай и старците. — Макмилан протегна ръка към дръжката на вратата. — Хей, вчера получих цял сандък чисто нови самозареждащи се пушки „М-1 Гаранд“. Най-добрите бойни пушки, произведени досега. Искаш ли една?

Чейни се засмя.

— За какво са ти тези оръжия, Тухла? По дяволите, не можеш да стреляш едновременно с всичките.

— Ами, може би защото не знам дали някое момче, което съм направил военен следовател, няма да се забърка в някоя каша. Това би ме накарало да обезумея.

— Много съм ти благодарен за всичко, Тухла.

— Къде отиваш сега, малкия?

— В един склад за отпадъци. После в ЦРУ.

Макмилан го изгледа.

— Че има ли разлика?

Всички скочиха едновременно.

Първият звук, който чуха, беше ръмженето на Призрак.

А вторият — подземен тътен.

Последва ужасяващ яростен рев, който отекна в мината. От тавана се посипа прах.

— По дяволите! — прошепна Тейлър и направи крачка назад.

В следващия миг огромна ръка с неописуема сила започна да блъска дънерите на входа.

Всички се дръпнаха назад.

Трясъкът продължи, от време на време прекъсван от пронизителен, гневен рев. Ударите отекваха като изстрели.

Хънтър забеляза, че членовете на екипа отстъпват.

— Не мърдайте. Не бива да му даваме още пространство.

— Може би трябва да му дадем нещо друго, за да знаем поне защо реве — каза Тейлър.

Само един от тях притежаваше оръжие, чиито куршуми можеха да проникнат през пъновете. Хънтър погледна Боби Джо. Тя вдигна снайперовата пушка „Барет“ и рече:

— Удоволствието е мое.

Боби Джо изчака следващия удар и насочи оръжието. Натисна спусъка и изстреляният патрон излетя със скорост хиляда и двеста метра в секунда. Експлозията беше оглушителна и ги заслепи. От дънерите се разхвърчаха трески.

Настъпилата тишина бе последвана от яростен писък, после съществото удари с чудовищна сила преградата и разби дънера в средата.

Изведнъж Хънтър се досети какво би поразило съществото. И се оказа прав.

Беше открил слабо място и щеше да се възползва от това.

Ревът заглъхна и отново последва силен удар. После още един. И още един. Пъновете се разцепваха все по-дълбоко, издавайки звук, по-пронизителен и от воя на чудовището.

— Пригответе се! — извика Хънтър.

Разнесе се още един удар и от дънерите се отцепиха две парчета.

Две червени очи гневно се вторачиха в членовете на екипа и големите бели зъби блеснаха победоносно. В следващия миг всички откриха огън едновременно. Тунелът се изпълни с дим и каменни отломки. Хънтър видя, че съществото залитна назад. Продължиха да стрелят, докато дулата на пушките им не се нагорещиха. Накрая спряха, защото се уплашиха, че оръжията ще се разтопят.

Чу се изтракване. Въздухът миришеше на кордит. От входа се вдигаше гъст пушек. През разцепените пънове не се виждаше нищо, освен мрак.

Всички бавно тръгнаха напред. Не се доверяваха на слуха си, защото ушите им бяха заглъхнали от стрелбата в затвореното пространство. Направиха десетина крачки и Хънтър вдигна ръка, давайки им знак да спрат.

В дебелите пънове зееха дупки. Дори дървесината димеше от попаденията на толкова много олово за толкова кратко време. Хънтър направи още една крачка напред, после спря.

Заслуша се и зачака, но от другата страна не се чуваше нищо. Призрак се приближи до него. Боби Джо понечи да хване вълка, а Хънтър рязко му заповяда:

— Не!

Бе усетил присъствието на съществото, което в същия миг изрева, протегна дългата си дясна ръка през пролуките в пъновете, сграбчи Хънтър за кожената риза и с титанична сила го запрати към стената на мината.

Хънтър се блъсна в скалата, а чудовището протегна и лявата си ръка, завършваща с дълги, извити нокти.

Белите му зъби блестяха, а червените очи светеха гневно. Звярът напрегна сили, за да придърпа Хънтър към себе си и кожената риза започна да се къса. Хънтър долови дъха му. Съпротивлявайки се с всички сили, той усети невероятната мощ на чудовището и нечовешкото му желание да убива.