Джеймс Хъгинс - Хънтър

Устата му се изкриви, когато се опита да произнесе няколко думи, но гласните му струни се бяха променили и звуците неясно изхриптяха през дългите му зъби. Да, той копнееше да им каже нещо, особено на мъжа. Да им съобщи, че ще живее няколко века. Щеше да бъде жив, когато децата, внуците и правнуците на мъжа се превърнеха в прах и щеше да съществува в тази богоподобна форма.

Мисълта беше прекрасна като месото и кръвта, които скоро щеше да вкуси.

Да, трябваше да говори с мъжа. Щеше да го измъчва с факта, че не е звяр, а нещо много повече. И винаги ще бъде много повече от тях.

После се замисли за другите. За онези, които го чакаха там. И как, когато се присъедини към тях с ненадминатия си интелект, те отново ще поведат война. И ще вкарат немощните в пещерите, където да пируват с мозъците им.

Той присви очи и се усмихна.

Да, щяха да ги унищожат.

И физически, и психически.

Подобно на сребриста сянка, Призрак изскочи иззад хребета и тръгна към Хънтър, като от време на време спираше и се навеждаше да подуши нещо. Хънтър се обърна да види как се придвижват другите. Въпреки твърдата си решителност Боби Джо се препъваше и залиташе.

Нямаше основания за фалшиви надежди, а самоубийственият бяг към прохода можеше да завърши със смъртта им. Не, нямаше да успеят да стигнат дотам, преди да се мръкне. Не и при тези условия и по този терен. Трябваше да вървят най-малко час по тъмно, преди да стигнат целта си.

А това беше твърде много.

Той вдигна ръка и Такакура се приближи до него.

— Защо спираме?

— Защото няма да можем да стигнем до прохода — отговори Хънтър.

Боби Джо отвори уста да възрази, но беше толкова изтощена, че се наведе и пое дълбоко въздух. Краката й трепереха.

Хънтър очакваше, че Такакура ще протестира, но снажният мъж оцени правилността на решението. Японецът спусна дулото на картечния пистолет „МП-5“, поклати глава и се загледа в отсрещния бряг на потока. Умората го накара да коленичи.

Хънтър погледна Тейлър, който стоеше зад носилката с професора. Командосът държеше оръжието си и гледаше безучастно, но липсата на предизвикателност в позата говореше за състоянието му. Чувствата му бяха скрити зад обезобразеното от пожара лице. Тейлър приличаше на статуя, символичен образ на професионален войник, който знае, че всеки момент може да умре и е готов да посрещне смъртта. И сега, когато този миг бе дошъл, той щеше да се държи като мъж.

Хънтър протегна ръка към Такакура.

— Дай ми картата.

Японецът му я подаде и Хънтър коленичи, оставяйки ловната си карабина на земята. В същия миг задъхан, дотича Призрак. Без да поглежда вълка, Хънтър каза:

— Пази!

Призрак започна да обикаля в кръг, душейки вятъра, земята и следите.

Хънтър заразглежда топографията на местността, търсейки удобна отбранителна позиция.

Дълго проучва картата и накрая видя… изоставена мина.

Всяка мина имаше само един вход и беше защитена от другите три страни с непристъпни скални стени. Хънтър бързо изчисли разстоянието. Мината се намираше на четиристотин метра от мястото, където бяха спрели. Той се изправи, запаметявайки най-лесния и бърз маршрут и каза:

— Да вървим. Наблизо има едно място, където имаме шанс да прекараме нощта в безопасност.

Никой не попита нищо. Всички тръгнаха към единственото убежище, което можеше да им осигури спасение.

Късно следобед Чейни прочете полицейските доклади за фаталната автомобилна катастрофа с Ребека Танъс. Колата й бе излязла от сухия път и беше излетяла над насипа. Ребека бе загинала. Нямаше подозрения за нещо гнило, защото липсваха следи от сблъсък, а кръвната проба показваше, че доктор Танъс не е употребила алкохол. Случаят бе класифициран като злополука. Беше се счупил шарнирният болт над предното ляво колело и Ребека бе изгубила контрол над управлението на автомобила.

Хрумна му да поиска да разгледа превозното средство, но сетне се отказа. „Не си пъхай носа в съмнителни истории — беше го предупредил Тухлата. — Не обикаляй и не задавай много въпроси като любопитен детектив. Не привличай вниманието върху себе си.“

Въпреки това имаше нещо, което Чейни можеше да направи, преди да се върне при приятеля си. Възнамеряваше да отиде в Лангли и да разбере кой отговаря за онези бази. Рискът беше минимален, защото там вече щяха да знаят, че се води официално разследване. Все пак, не бяха пълни глупаци. И ако Чейни не се появеше там, това щеше да е по-подозрително, отколкото да си придаде вид на човек, спазващ процедурата.