Джеймс Хъгинс - Хънтър

Членовете на екипа все повече се уморяваха от сраженията. Късо подстриганата коса на Такакура се бе сплъстила от мръсотия и пот, а някога безупречната му униформа беше разкъсана от огромните нокти на съществото. Дрехите на Боби Джо бяха в същото окаяно състояние, а лицето й изглеждаше измъчено. Битките сякаш изцеждаха живота от нея. Уилкинсън още се държеше надменно, но и той проявяваше ясни признаци на умора и изтощение. Дори Хънтър, който бе свикнал с ожесточени стълкновения и с дълги, трудни пътешествия в необитаеми земи, усещаше напрежение. Кожената му риза беше скъсана от зъберите на скалата и от атаките на свирепите, извити нокти, които за щастие не успяха да засегнат плътта. Ръцете, раменете и вратът му бяха обсипани с безброй рани, но най-зловещият спомен от стълкновението беше отпечатан на лицето му — лявата половина беше жестоко издрана. Имаше четири дълги белега от нокти, които бяха оставили дълбоки бразди от скулата до брадичката.

— Да тръгваме — тихо каза Хънтър, макар да беше много изморен. — Пак ще вървя пред вас.

— Хай — съгласи се Такакура и направи знак на останалите. — Уилкинсън ще пази. Не можем да си позволим да загубим още един човек. По-късно ще се върнем за труповете на Райли и Бък… ако оцелеем.

Боби Джо се беше съвзела. Тя се обърна и за пръв път Хънтър видя в очите й страх.

— Всички ще умрем, нали?

Хънтър стисна устни и сложи ръка на рамото й.

— Не, няма да умрем.

Боби Джо се усмихна измъчено и кимна.

— Призрак! — извика Хънтър.

Вълкът мигновено застана нащрек, готов да изпълни всякакви заповеди. Огромните му крака бяха здрави като стомана. В очите му се четеше любов, преданост и смелост. Хънтър протегна ръка и посочи следите.

— Търси!

Призрак тръгна напред, като често се обръщаше, за да провери как е Хънтър.

— Оттук насетне — каза Хънтър — трябва да вървим колкото е възможно по-бързо. Призрак ще върви по следите на стотина метра пред нас. Ще стигнем до прохода за по-малко от четири часа. Ще можете ли да издържите на това темпо?

Останалите кимнаха. Хънтър зареди пушката си. Чу учестеното дишане на Боби Джо, но знаеше, че никой не може да борави добре с огромната й снайперова пушка. Тя трябваше да издържи. Нямаше лесен изход от положението. На всички им беше трудно.

Призрак обикаляше напред, после се връщаше. Хънтър съзнаваше, че излага на риск приятеля си. Вълкът можеше да бъде подведен, ако съществото вървеше по посока на вятъра или стоеше неподвижно. Но чудовището вероятно щеше да предположи, че екипът ще продължи да се движи по същия начин — бавно и изключително предпазливо.

Пък и сигурно беше ранено от точните изстрели на Боби Джо. Надяваше се, докато животинското му съзнание заподозреше промяна в тактиката им, те да са се отдалечили на безопасно разстояние, макар и изтощени от битката.

После, когато стигнеха до станцията, Хънтър щеше да разбере кой ги бе предал и защо и да тръгне сам по дирите на звяра.

И да вземе главата му.

Чейни бе обхванат от лоши предчувствия.

Институтът „Типлър“ явно беше престижно академично заведение и средище на интелектуални дискусии. Списъкът във фоайето изброяваше най-известните имена в научния свят. Очевидно посещенията в частно финансирания институт бяха желана чест. Снимката и длъжността на професора бяха изложени на видно място, но за Хънтър не се споменаваше нищо.

Чейни усети нетърпението в погледа на младата жена, която се приближи до него. Стараейки се да бъде колкото е възможно по-чаровен, той се усмихна.

— Аз съм Джина Гилбърт — представи се тя и скръсти ръце, без да обръща особено внимание на документите на следовател от Военната прокуратура. — Мога ли да ви помогна с нещо? В момента съм много заета.

— Разбирам. Искам да говоря с доктор Типлър.

— Той не е в института.

— Мога ли да попитам как да се свържа с него?

— Доктор Типлър е на експедиция и едва след седмица ще бъде близо до комуникационен център. Не знаете ли за експедицията?

Чейни се замисли за част от секундата.

— Е, чух, че участва в нещо, свързано с Държавния департамент. Всъщност, исках да говорим именно за това.

— Ами, тогава вероятно ще мога да ви помогна — по-бавно каза Джина Гилбърт. — Какво желаете да знаете?

— Известна ли ви е целта на пътешествието?

— Да.

— В Аляска са, нали?

— Да. Какво по-точно искате да знаете, господин следовател?

Стана му приятно, като чу думите „господин следовател“. Когато се намираше близо до Вашингтон, подобно уважение му се оказваше рядко. Всъщност, колкото по-близо беше до столицата, толкова по-малко се притесняваха хората от присъствието на федерален следовател. Докато във вътрешността на страната, да речем в Оклахома или в Монтана, щом им покажеш картата си, мигновено получаваш сътрудничество или най-малкото безплатен обяд.