Джеймс Хъгинс - Хънтър

Чейни си припомни участниците в експедицията. Еколог, следотърсач и въоръжен екип. И всичко това само заради някакво си животно? Дали войниците не бяха нападнати от животно? Тази ли беше причината да го издирват, ако наистина правеха това? Животното ли бе разрушило научноизследователските станции и избило персонала?

Идеята беше абсурдна. Той отново изброи наум фактите, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Дълго стоя до колата и размишлява.

Опита се да не мисли колко невероятно е това предположение и да се съсредоточи единствено върху фактите. Стигна до извода, че учените са намерили нещо в Аляска и някой трябва да определи вида му. Животното се движеше насам-натам, което означаваше, че е живо и на свобода. И това обясняваше необходимостта от следотърсач. Възнамеряваха да убият звяра. А за това им беше нужен въоръжен екип.

Чейни се зарадва, че макар и налудничава, теорията му не е лишена от логика. После се опита да вмести в хипотезата другото, което бе научил.

Някой властен човек полагаше усилия да прикрие операцията. Това обясняваше лъжите. Предполагаемият агент Диксън бе разпитвал за сателитните връзки на екипа. Чейни не можеше да си обясни този факт. Защо се интересуваше от комуникационните сателити? Освен ако… Как ли се саботира щурмови екип?

Отговорът беше лесен.

Като ги изолира от подкрепленията, набута ги в дивата пустош и ги изостави.

Той се намръщи. Ако теорията му беше вярна и наистина ставаше дума за животно, убило два взвода морски пехотинци, звярът лесно можеше да ликвидира малък щурмови отряд. Но кое същество можеше да направи това? Що за създание бе премахнало с една-единствена атака всички онези хора? И щом някой искаше смъртта му, защо тогава се опитваше да изолира екипа, изпратен от самия него?

В тази история имаше нещо гнило.

Какво толкова важно имаше в станциите? И защо прибягваха до такива крайности, за да го потулят? И кой имаше властта да го стори?

Чейни се качи в колата и бавно потегли.

Насочи се на север, към института. Вероятно там щеше да намери отговор на въпросите си. Макар че се съмняваше. Имаше чувството, че преди да се оправят, нещата ще се влошат много повече.

Хънтър бавно вървеше надолу в клисурата, водеща към потока. Знаеше, че после ще стигне до друг, по-голям поток. Не беше необходимо да поглежда топографската карта. Умението му да преценява обстановката щеше да го заведе до прохода, макар че дотам имаше трийсет километра.

Призрак — единственият от екипа, който не знаеше какво е страх — бродеше нагоре-надолу по пътеката, но без да се отдалечава от колоната.

Хънтър постоянно се оглеждаше, но не забелязваше нищо. Гората беше тиха. Това беше неестествено и вероятно се дължеше на необичайното присъствие на хора в царството на зверовете.

Той погледна назад, сетне продължи да върви с равномерни и премерени крачки — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Трябваше да стигнат до прохода, преди да се мръкне. Хънтър знаеше, че ще намерят някое селце, откъдето да се свържат по телефона с научноизследователската станция и незабавно да получат медицинска помощ за професора.

Той пресметна, че ще вървят по пътеката още пет часа. И след като повереше Типлър на грижите на военните лекари, той щеше да тръгне сам по дирите на чудовището, за да го ликвидира.

Сега въпросът беше личен. Но имаше и нещо друго.

Ако не бъдеше спрян, звярът щеше да продължи да убива. Съществото приличаше на лъв, превърнал се в човекоубиец. Щеше да убива отново и отново, докато не бъдеше унищожено.

Всъщност чудовището беше по-зло и от лъв-човекоубиец, защото убиваше безпричинно. Не го правеше заради храна, от страх или за да пази територията си. То просто беше машина за смърт. Не се спираше пред нищо.

Хънтър знаеше, че нищо подобно не бе бродило по земята в продължение на десет хиляди години. Звярът се намираше отскоро в тези планини, защото такова невероятно свирепо същество отдавна би привлякло вниманието на света и сигурно щеше да бъде издирено и убито.

Така наречените „научноизследователски бази“ имаха връзка с издевателствата на съществото. Хънтър реши, че в следващата станция ще се опита да намери отговори на…

Животинските му инстинкти го накараха рязко да се обърне.

Той се дръпна встрани, когато от пукнатина в скалата изскочи тъмен силует — ревящо чудовище, обагрено в черно и червено — и протегна дългите си криви пръсти към лицето му. Острите нокти раздраха кожената му риза. Хънтър загуби равновесие и залитна.