Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Някой рани ли го? — извика той.

— Прострелях го с десетина куршума — изръмжа Тейлър и отмъстително зареди нов пълнител. — Но не съм сигурен дали проникнаха в тялото му. Мамка му! Не съм виждал нещо да се движи толкова бързо.

Японецът не каза нищо. Обърна се към обезглавения труп на пътеката. Бавно се приближи до него и спря, сетне погледна към професора. Дълго мълча и накрая тежко въздъхна.

Лицето му стана безизразно, но спокойствието му имаше смъртоносен нюанс — досущ черен облак, предшестващ торнадо, което скоро ще се развилнее и безмилостно ще започне да сее смърт. После сви устни, наведе се и претърси тялото на Бък, за да види дали има някакви доказателства, че е член на екипа. Но не беше необходимо да търси документи за самоличност, защото командосите не ги носеха при изпълнение на секретни мисии.

Такакура се изправи и спокойно тръгна към началото на колоната. Боби Джо коленичи до Типлър, за да провери как е и заговори утешително.

Тейлър беше вбесен до обезумяване и непрекъснато се оглеждаше. Дори безжизненото му око блестеше от гняв, който можеше да бъде потушен, само ако убиеше съществото.

Призрак не беше ранен по време на краткотрайното си стълкновение с чудовището и Хънтър за пръв път осъзна забележителния факт, че вълкът не се беше втурнал в гората след съществото. Хрумна му, че Призрак е по-загрижен за него, отколкото да убие звяра.

Но ако вълкът предпочетеше да го напусне и да броди по хълмовете, щеше да оцелее само един от двамата. Призрак никога нямаше да позволи на съществото да живее на територията му. Щеше да го търси, за да се бие с него и Хънтър предчувстваше, че вълкът ще загине.

Той се наведе и сложи ръце на коленете си. Пое дълбоко въздух и се опита да прецени колко сериозни са раните му. Знаеше, че гърбът му е издран до ребрата, когато се бе отблъснал от скалата, и вероятно имаше скъсани мускулни влакна.

Сега раните нямаше да го болят. Но по-късно, когато почиваше, тялото му щеше да се парализира и щеше да му бъде трудно да стои на краката си.

Той се огледа, видя няколко растения, които можеха да облекчат болката, и се приближи до тях. Внимателно откъсна листата, сложи ги в устата си и ги сдъвка.

Тейлър, вече свикнал с ексцентричността на Хънтър, отмести поглед от него. Но Уилкинсън изглеждаше заинтригуван и присви очи. Макар и тежко ранен от удара на съществото, той явно бе възвърнал самообладанието си. Беше ясно, че иска да попита Хънтър какво е намислил, но следотърсачът беше толкова ядосан от нападението и от смъртта на Бък, че англичанинът предпочете да стои на безопасно разстояние.

Листата бяха горчиви и сухи и щяха да имат по-силно въздействие, ако бяха сварени, но Хънтър нямаше време за това. Вероятно по-късно щеше да има спазми от суровата растителност, но трябваше да издържи. Налагаше се да потисне болката, преди да е попречила на способностите му. Не се тревожеше за Призрак, защото вълкът никога не се притесняваше за раните си.

Такакура се приближи до Хънтър. На лицето на командира беше изписана неподправена и почти страховита ярост. Хънтър се обърна към него и тежко въздъхна. За миг погледите им се срещнаха, сетне японецът рече:

— Ще се придържаме към плана и ще занесем професора в научноизследователската станция.

Хънтър не каза нищо.

— После — с по-студен тон продължи Такакура, — ще дойда с теб на последен лов. Каквито и да са заповедите, ще гоним звяра до края на света и ще вземем главата му.

Такакура не изчака съгласието на Хънтър, обърна се и викна:

— Райли! Колко път има до стръмния склон?

— Двеста метра — отговори Райли.

Командосът още беше задъхан и зашеметен. Кевларената му бронежилетка беше разкъсана като тоалетна хартия. Гърдите му кървяха. Раните му бяха тъмночервени.

— Тейлър и аз ще носим професора — с тон, нетърпящ възражение, заяви командирът. — Хънтър и Призрак ще водят колоната. Боби Джо, ти ще пазиш тила. Райли ще бъде с теб. И да внимаваш, Райли! Веднъж съществото ни атакува в гръб и може отново да го направи. Тръгваме!

След няколко секунди групата вече вървеше бързо, почти в тръс. Хънтър не очакваше друго стълкновение с чудовището, макар да не знаеше защо. Вероятно го чувстваше инстинктивно. Но той бе видял отблизо реакцията на звяра, когато Боби Джо го уцели със снайпера, и бе усетил стъписването му. Още не можеше да повярва, че малокалибрените оръжия не са в състояние да го ранят.

Бързо стигнаха до отвесната скала и Тейлър пръв започна да слиза, използвайки двойно въже. Такакура му помогна да завържат професора и да го спуснат по стръмния склон. Райли беше последен.