Джеймс Хъгинс - Хънтър

Почти в същата секунда Такакура се приближи до него, като държеше на прицел назъбените скали. Командирът изчака, сетне каза:

— Съществото досега не е атакувало през деня? Защо мислиш, че може да промени тактиката?

Хънтър се поколеба и се намръщи, после отговори:

— Защото го ядосах. Раних го и съществото иска да си отмъсти. Кажи на хората си да се разпръснат, но да не се отдалечават много един от друг. Да вървят на разстояние метър и половина. Ако е наблизо, мисля, че съществото ще атакува от високо.

— Хай.

Такакура се отдалечи и Хънтър направи знак на Боби Джо.

— Дай ми ловната пушка.

Двамата размениха оръжията си. Хънтър смени пълнителя и зареди. После се обърна да види дали Бък и Райли носят професора. Привлече вниманието им и предпазливо тръгна към черните назъбени скали. Останалите мълчаливо го последваха.

Преди да стъпи, Хънтър опипваше с крак почвата и оглеждаше земята, растенията и птиците. В ловната карабина имаше шест патрона, всеки от които можеше да спре носорог. Но Хънтър знаеше, че мощността им не е достатъчна срещу чудовището. Изглежда нищо не можеше да порази звяра. Не им беше останало време логично да анализират вродените му способности да издържа на обстрел от малокалибрено оръжие. Трябваше да го сторят при първа възможност. Но преди всичко трябваше да оцелеят след поредната схватка.

Хънтър съзнаваше, че ако не отблъснат съществото с концентрирана стрелба или ако Боби Джо не го уцели в главата, ще имат страшно много неприятности. Въпреки студа, от лицето му се стичаше пот.

Леко обезпокоен, Призрак се вторачи в гората и размърда огромните си лапи. Грамадният вълк явно изгаряше от нетърпение да се бие със звяра, но както обикновено, чакаше заповед от Хънтър.

Онова, което последва, накара Хънтър рязко да се обърне и да сложи пръст на спусъка, готов да стреля. В гората настъпи ужасяваща тишина.

Ребека сложи разпечатките в колата си. Беше твърдо решена да направи нещо по въпроса с информацията за ДНК и ако не получеше съдействие веднага, щеше да се обърне към някои шефове на отдели, до които имаха достъп малцина извън правителствените среди.

Тя бе решила да направи всичко това по време на безсънната нощ, която прекара. Не, нямаше да води безсмислен диалог с тъпи, нискостоящи бюрократи. Не и когато животът на Типлър беше в опасност.

Ребека мислеше да се разходи двайсетина минути с колата и после да се обади на доктор Хамилтън и ако се наложи, да го събуди, за да поговорят сериозно. Той може би нямаше да изяви желание за среща. В такъв случай или ако не бе уведомил доктор Типлър за откритието, тя щеше да замине, без да му казва нищо повече. Не й беше необходимо сътрудничеството на ЦРУ. Беше се свързала с тях само от добра воля.

Наслаждавайки се на хубавия път, тя подкара на север, към Лангли. Това бяха едни от малкото успокояващи мигове, които преживяваше, откакто бе започнало изпитанието.

Изведнъж усети, че колата се плъзга и понася встрани. Ребека изпищя при вида на предпазния парапет. Автомобилът се превъртя във въздуха и покривът се смачка. Ребека изгуби контрол над управлението. В следващия миг видя ужасяващо стръмен склон, по който нямаше растителност. Колата се преобърна и се блъсна в нещо твърдо. Обезумяла, Ребека се вторачи в небето, докато автомобилът падаше в пропастта.

Призрак усети присъствието на съществото и замръзна на място.

Хънтър не мигна.

Бавно се обърна и видя, че заострените уши на вълка са изправени, за да доловят и най-лекото движение. Но Призрак също беше озадачен.

Съществото беше толкова близо до тях, че вълкът долавяше звука от стъпките му върху меката трева. Хънтър стисна пушката и се обърна към Боби Джо, която вече беше нащрек и го наблюдаваше с широко отворени очи. Той посочи скалата срещу тях. Беше убеден, че чудовището се спотайва там. Боби Джо кимна.

Такакура проследи погледа му. Тейлър насочи ловната си пушка и се вгледа в сенките около назъбените скали.

Всяка тъмна дупка там беше удобно място за засада. Съществото не ги бе атакувало през деня и вероятно искаше да се възползва от предимството на изненадата. А може би беше ранено по-тежко от изстрелите на малокалибрените оръжия, отколкото предполагаха. Или способността му да оздравява имаше граница. Хънтър не можеше да даде категоричен отговор на тези въпроси.

Чудовището беше толкова близо, че той почти усещаше дъха му. Но звярът сякаш знаеше мислите им и действаше предпазливо. В същото време Хънтър бе наясно, че не могат да го чакат цял ден да атакува.