Джеймс Хъгинс - Хънтър

Чейни прочете факса на екрана на портативния компютър. И както обикновено, остана смаян от съвременната техника, предоставена на разположение на силите на реда.

Без да се срамува или притеснява, той наричаше себе си компютърен идиот, но знаеше достатъчно, за да използва компютъра, макар че предпочиташе старомодния метод да прибягва до услугите на информатори.

Чейни разгледа заповедта, изписана на екрана. Документът беше отпреди седмица и разрешаваше сформирането на екип за издирване, който да бъде изпратен в Аляска. Вниманието му беше привлечено от едно от имената — доктор Ангъс Типлър, изпълнителен директор на института „Типлър“.

Чейни направи справка и научи, че Типлър е изтъкнат специалист по криптозоология и екосистеми, намиращи се на ръба на оцеляването. Всъщност, институтът се занимаваше със запазването на застрашени от изчезване видове и околни среди. Следователят замислено прочете всичко. Какво правеше възрастният професор във военна експедиция? После видя странната категория „цивилен разузнавач“ и се съсредоточи върху името — Натаниъл Хънтър.

По дяволите, в армията имаше множество разузнавачи, при това високо квалифицирани и способни. Защо екипът се нуждаеше от цивилен разузнавач? Военните нямаха ли хора, които да се справят с тази задача? Или бяха повикали Хънтър, защото беше специалист по топография? А може би имаше и друга причина.

Въпросите се появяваха един след друг.

Преди всичко, какво търсеха в Аляска пет-шест свръхсекретни научноизследователски станции на ЦРУ? Какво беше оправданието за такова възмутително разхищение на средства в период на повсеместни съкращения в бюджета? И най-важното — кой ги бе упълномощил? Кой ръководеше дейността им?

Чейни се обади в института „Типлър“ и записа адреса. Първо щеше да се отбие там. После щеше да проучи „разузнавача“, предвождащ екипа. Струваше му се, че бе чувал името Хънтър. Звучеше познато.

Хънтър явно беше много специална личност. Защото армията обикновено не разчиташе на „цивилни разузнавачи“, освен ако не действаше на чужда територия. А Аляска, макар и дива, враждебна и опасна, беше територия на Съединените щати.

И в същия миг се сети. Натаниъл Хънтър беше уважаван в цял свят мултимилионер и основател на института „Типлър“. Чейни разбра защо отначало името не му говореше почти нищо. За Хънтър бяха известни малко неща. Този човек предпочиташе анонимността, но беше търсен оратор на световни форуми, посветени на опазването на околната среда и на екосистемите, застрашени от цивилизацията.

Хънтър беше и щедър филантроп и бе финансирал редица научни изследвания и екологични проекти. Някои бяха толкова сложни, че Чейни дори не се бе опитал да ги разбере. Той си спомни и нещо по-странно — Хънтър помагаше в спасителни операции. Чейни бе чел кратки репортажи във вестниците и подсъзнателно бе запомнил името.

Той се запита защо този богат човек, известен с научните си проекти за опазване на околната среда, броди из Аляска начело на военен екип. В това имаше нещо странно. Всъщност този факт сериозно усложняваше загадката.

Чейни внимателно провери служебния си деветмилиметров, полуавтоматичен пистолет „Зиг Зауер“, за да се увери, че е зареден и се опита да отхвърли чувството на неудобство, завладяло го при това действие.

Защото вече бе проверил дали оръжието е заредено.

Хънтър вдигна ръка и коленичи.

Другите останаха по местата си.

Бе се случило нещо, което рефлексите и инстинктите му възприеха, но не успяха да предадат на съзнанието. Той застина неподвижно, наведе глава и се съсредоточи.

И тогава разбра какво бе станало.

В хора от птичи песни имаше определен ритъм, който бе нарушен, а после се възобнови с леко променена напевност.

Хънтър потърси с поглед мечка, лос или някое друго животно, което би могло да прекъсне чуруликането, макар да знаеше, че си губи времето. Екипът се движеше безшумно, но смесицата от човешки миризми със сигурност би отпъдила всеки хищник в радиус от три километра.

Хънтър огледа редицата назъбени черни скали. Погледът му обходи всичко. Заслуша се, но не чу нищо. Наоколо имаше само върхове, извисяващи се към ясното, синьо небе. Красотата на природата беше съвършена и рязко контрастираше на ожесточената битка, която водеха.

Хънтър се обърна и погледна напрегнатия Такакура, после извърна лице и се приготви отново да тръгне, но спря. Тук нещо не беше наред. Нещо, което не можеше да проумее. Той си припомни основното правило — гората винаги ще ти каже истината. Никога няма да те излъже .