Джеймс Хъгинс - Хънтър

Чейни не беше обмислял тази страна на проблема. Да, убийството на два взвода морски пехотинци вероятно можеше да се изтълкува като открита военна провокация, освен ако…

— Освен ако не са ги убили американски военни — бавно каза той.

Тухлата не помръдна. Въздъхна дълбоко и се загледа в стената, после рече:

— Това е недопустимо.

Хънтър съсредоточено разглеждаше топографската карта и се опитваше да намери лесно проходим маршрут до научноизследователската станция, разположена в южната част на Бялата планина — масивна верига, дълга петдесет километра. Беше невъзможно да я преминат навреме, за да помогнат на професора.

Изпотен и ядосан, Такакура седеше до него. Хънтър се намръщи и го погледна. Японецът поклати глава. Още дишаше учестено от изкачването на поредния хълм.

Теренът ставаше все по-труден и неравен.

Екипът не би се затруднил да премине северния хребет на планината, следвайки коритото на Фосил Крийк. Но с тях имаше човек в несигурно здравословно състояние, затова операцията вече се бе превърнала от наказателна в спасителна.

Стигнаха до сравнително равна отсечка, но за съжаление не можеха да ускорят крачка. Пътеката беше дълга стотина метра, после следваше дълъг склон. Силен човек би го преминал с лекота, но пренасянето на болния професор усложняваше нещата.

— Райли! — извика Такакура.

Райли мигновено застана до тях и уморено се облегна на пушката си. Хънтър го бе харесал от самото начало, но не бе имал възможност да разговаря с него.

Тонът на командира не търпеше възражение.

— Ще преминем склона пред нас и ще тръгнем към местността, позната като Уинди Гап — единственият проход в планината. Можеш ли да направиш някакво приспособление от ремъци за професора?

Райли погледна картата.

— Има едно отвесно спускане от трийсет метра, но мисля, че ще се справя.

— Добре.

Японецът сгъна картата и рязко се изправи.

Хънтър разбра какво има предвид Такакура. Знаеше, че е възможно. Сетне погледна Боби Джо, която се грижеше за възрастния професор.

— Нямаме време за губене — добави командирът. — Трябва да вървим бързо, Хънтър. Сигурен ли си, че ти и твоят вълк ще усетите присъствието на съществото, ако отново се приближи?

— Още не е успяло да ни измами. Но се учи бързо. Не се знае какво може да направи следващия път. Самоувереността може да е опасна.

— Откъде знаеш, че се учи?

— По-рано връхлиташе неочаквано, а сега причаква в засада. Безпокоят ме и други неща. Но после ще говорим за тях. В момента мога само да се надявам, че Призрак ще го чуе. Или аз. Но няма гаранция.

Японецът дълго мълча, после се обърна към Боби Джо.

— Ти ще вървиш след Хънтър. Само твоето оръжие може да рани съществото. Бък и Райли ще носят професора. Да тръгваме.

Хънтър не преставаше да се възхищава на решителността и всеотдайността на Такакура. От една страна японецът беше търпелив, учтив и много по-издръжлив от останалите, но от друга можеше да бъде жесток като феодален владетел по време на война. Хънтър изпитваше искрено уважение към него и това беше достатъчно.

Боби Джо най-сетне започна да показва признаци на умора от носенето на снайперовата пушка „Барет“ и боеприпасите. Лицето й беше зачервено, по шията й се стичаха струйки пот и рамото й беше охлузено от ремъка на оръжието.

Хънтър мина покрай нея и попита:

— Искаш ли да нося пушката ти? Това е тежка артилерия, а теренът е труден.

За негова изненада тя се съгласи, без да се замисли.

— Нямам нищо против. Вземи я.

Той се стъписа, когато пое оръжието от ръцете й. Пушката тежеше най-малко петнайсет килограма. Хънтър не можеше да повярва, че Боби Джо е носила този товар толкова дълго, без дори да показва, че полага усилия.

Той преметна ремъка на рамото си, а тя взе неговата пушка „Марлин“ и я презареди. Очевидно не се нуждаеше от указания как да борави с оръжието.

Боби Джо махна кичур коси от челото си, посочи снайперовата пушка и набързо обясни:

— Заредена е. Това е предпазителят. Полуавтоматична е. Петдесети калибър. Вече знаеш, че има силен откат, така че бъди готов. Разполагаш с пет патрона, но да се надяваме, че аз ще те подкрепя.

Хънтър вдигна глава.

— Да се надяваме?

Тя се усмихна, избърса потта от челото си и отговори:

— Имам резервни пълнители.

— Аха.

— Да вървим — повтори Такакура, който придобиваше все по-войнствен вид.

Хънтър се опита да пресметне какво разстояние ще изминат до научноизследователската станция, преди за пореден път да бъдат принудени да се опитат да убият онова, което може би не можеше да бъде унищожено.