Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър се приближи до командира и изпитателно го погледна в очите. Не бяха необходими повече думи, за да разбере, че радиопредавателят не работи. Той поклати глава, опитвайки се да обуздае гнева си. Да, подозренията му се оказаха верни.

— Как се досети? — попита Такакура.

Без да отговори, Хънтър мина покрай него и тръгна към набързо разпънатата палатка, където предполагаше, че са сложили Типлър. Възрастният човек беше вътре. Лицето му беше бледо и изпотено. Боби Джо му слагаше инжекция. Тя направи знак на Хънтър, за да излязат навън и да обсъдят положението. В същия миг професорът го видя и радостно възкликна:

— Момчето ми! Знаех си, че ще справиш! Ха! Ха! Още не се е родил човекът, който може да проследи моето момче!

Емоционалният изблик беше толкова нехарактерен за Типлър, че Хънтър едва не се изсмя. Той бавно се приближи до леглото и се наведе. Гласът му беше спокоен.

— Как си, старче?

Щом видя отблизо израненото му лице, професорът протегна ръка и го хвана за рамото.

— Добре ли си?

— Да. Нали ме познаваш. Винаги съм добре — усмихна се Хънтър. — Само няколко драскотини. Но ти и аз сме виждали много по-лоши неща. Особено ти. Издържал си на какво ли не.

— Ами. Нищо подобно — засмя се Типлър. — Имам леко сърцебиене. Получавам го от години. Интересува ме толкова, колкото и фактът, че учителят ми във втори клас е починал преди четирийсет години. Човек свиква с всичко.

— Добре. Само не се вълнувай. Ще изляза за малко, после ще дойда пак. След няколко минути ще поговорим. Трябва да те измъкнем оттук. Недей да възразяваш! Ти направи, каквото можа. Време е за почивка. Ще се върна веднага.

Алената зора хвърляше златисти отблясъци около силуета на Боби Джо. Хънтър застана до нея.

— Кръвното му налягане се понижава — започна тя. — Пулсът му не пада под деветдесет. Може да върви, ако се движим бавно и не го насилваме да бърза, но трябва да бъде под лекарско наблюдение. Сърцето му всеки момент може да спре. Дадох му хапче за разреждане на кръвта и друго — тонизиращо. Но не бих могла да контролирам състоянието му с лекарствата, които имам. Трябва да стигнем колкото е възможно по-бързо до научноизследователската станция.

— Ще го сложим в носилка. Ще я направя за пет минути — каза Хънтър, после се обърна към Такакура. — Какво е станало с предавателя, по дяволите?

— Не знам. Изведнъж спря да работи.

— След като стигнем до станцията, ще тръгна сам по дирите на съществото, защото нещо с тази мисия не е наред. Разбрах го от самото начало. Трябва да отидем в базата заради професора.

Хънтър тръгна към храстите и мина покрай Уилкинсън, който рече:

— Мисля, че до вечерта професорът ще се оправи.

Но Хънтър не беше в настроение за разговор. Влезе в гората, извади окървавения нож и отряза два двуметрови клона от топола. После извади от раницата си кожена връв и бързо направи носилка.

Типлър започна да протестира, но накрая отстъпи пред строгите увещания на Хънтър. И сетне тръгнаха.

Такакура и Уилкинсън пазеха тила, Бък и Райли носеха професора, а Тейлър вървеше най-отпред. Потънал в размисъл, Хънтър се озова до Боби Джо.

— Обясни ми нещо — рече тя с тона на човек, който иска да разведри атмосферата. — Как стана така, че се включи в тази операция? На инструктажа ни казаха, че са намерили най-добрия следотърсач в света. Но ти не си военен. Тогава откъде знаят за теб? Работил ли си за военните?

— Не. Когато бях младеж, намерих едно място в Монтана. Високо. Студено. Усамотено. Мислех да се заселя там. Не притежавах много вещи, но можех да живея, с каквото ми предложеше природата. Ходех на лов и преживявах много добре. Имах предавател, в случай че нещо ми се случи. И един ден чух, че в гората се е загубило дете. Беше ноември и нахлуваше студен фронт. Стотици хора търсеха детето, но не можеха да го намерят. Познавах онези планини и знаех колко студено може да стане там. Бях наясно, че хлапето няма да изкара нощта.

— И си отишъл да го търсиш — без да се съмнява или изненадва каза Боби Джо.

— Да. И издирването беше много трудно. Продължи цял ден. Детето беше толкова леко, че следите му бяха почти незабележими. На всичко отгоре носеше обувки с плоски подметки, които не оставяха отпечатъци. Помислих, че няма да го намеря. — Хънтър се засмя и поклати глава. — Деца. Скитат насам-натам. Трябва много да внимаваш, инак лесно ще изгубиш следите им. И те бързо ще умрат. Не знаят къде да намерят подслон и как да се стоплят.

— Но ти го откри, нали?