Джеймс Хъгинс - Хънтър

Съществото изрева от гняв, протегна лапи, изби пушката от ръцете му и одра лицето му с дългите си криви нокти, оставяйки кървави бразди. Беше неестествено силно и замахът му запрати Хънтър към вътрешността на пещерата.

После започна да ръмжи, вдигна ръце и тръгна към него.

Стъписан, Хънтър се опита да стане, но не можа. Огромният човекоподобен силует застрашително надвисна над него. Беше толкова голям, че затъмни луната и стана господар на нощта. Хънтър ясно съзнаваше, че противникът го превъзхожда, но въпреки това посегна към ловджийския си нож.

Съществото се приближаваше към него.

Хънтър се изправи.

В същия миг от мрака изскочи черна сянка.

Призрак връхлетя върху чудовището и го блъсна с всичките си сили и ярост. Ръмжейки, вълкът захапа звяра. Съществото изрева от болка и изви тяло, като че искаше да изхвърли вълка от пещерата.

— Не! — изкрещя Хънтър.

Чудовището чу заплахата и запокити Призрак в скалната пукнатина, после се обърна. Но Хънтър го изпревари и заби ножа във врата му.

Двайсетсантиметровото острие проби дебелата като броня кожа и се показа от другата страна. От раната бликна димяща кръв. Съществото се хвана за гърлото и олюлявайки се, отстъпи назад.

Хънтър се дръпна встрани, за да избегне протягащите се към него дълги, криви нокти, и разпори корема му.

Звярът изрева.

Притисна с ръце двете рани, гневно се втренчи в Хънтър и залитайки, тръгна напред.

Невероятно.

Хънтър отстъпи.

С ожесточение, което порази дори Хънтър, Призрак отново изскочи от пукнатината и връхлетя върху съществото. Изненадано, чудовището се прекатури назад. Стигна до края на скалния перваз и размаха ръце, опитвайки да се задържи, но падна.

— Призрак! — извика Хънтър, скочи, сграбчи вълка за гъстата, черна козина и го издърпа от смъртоносната прегръдка на звяра.

Дългите, криви нокти се вкопчиха с титанична сила в издатината, но после огромната тежест на съществото го повлече надолу.

Докато се връщаше в бивака, Хънтър приклекна до една скала, за да си почине. Погледна звездите и пресметна, че до зазоряване остават два часа.

Сетне огледа огромната небесна шир и усети прилив на енергия. Отново се почувства у дома. Но тази нощ се бе разминал на косъм със смъртта, а Призрак беше ранен. По врата и гърдите му имаше няколко жестоки разреза, макар че вълкът сякаш не ги усещаше. Хънтър се усмихна. Призрак никога не обръщаше внимание на раните си и не задаваше въпроси.

Хънтър се спусна по склона, измина около осемстотин метра и се насочи към един проход, през който щеше да съкрати пътя си до лагера. Изведнъж Призрак спря и заплашително изръмжа. Хънтър реагира мигновено и свали от рамото си ловната карабина.

Остана неподвижен в продължение на пет минути. Над хребета в далечината се появи черен силует. Призрак вдигна нос към насрещния вятър, за да долови миризмата.

— Спокойно, момче — прошепна Хънтър, беше забелязал, че силуетът върви бавно и несигурно.

Той присви очи и се вгледа внимателно, за да се опита да различи детайлите. Веднага осъзна, че това не е съществото, защото фигурата беше дребна и правеше малки крачки.

Хънтър безшумно се придвижи встрани и приклекна до една скала, за да се скрие. Ако беше наблюдателен, човекът вероятно щеше да забележи как за миг скалата се разшири, преди Хънтър да се сниши зад нея. Но мъжът едва ли го беше видял. Хънтър не се притесняваше за Призрак, защото знаеше, че вълкът мигновено се слива със сенките.

Хънтър остана притаен зад скалата, но когато човекът мина покрай него, се изправи.

Мъжът веднага се обърна и насочи пушката си.

Беше възрастен индианец.

Преди стотина години хората бяха нарекли тези местни индианци от далечния север ескимоси. На белезникавата светлина Хънтър видя грубото му кожено облекло, косите и бръчките на мършавото лице. Спомни си, че някога ескимосите бяха уважавани като най-добрите ловци и следотърсачи на континента и дори избираха вожда си по тези качества.

Бяха войнствено племе и човекът пред Хънтър не опровергаваше този факт. Старецът бавно спусна пушката.

— Твърде студено е, за да се разхождаш сам в нощта, толкова далеч от огъня ти, дядо — каза Хънтър. Знаеше, че за всички северноамерикански племена думата „дядо“ изразява уважение.

Възрастният мъж кимна.

— Да. Тръгнал съм на лов. Но вече не ме бива. Инак щях да те видя. Сигурно остарявам и не мога да ловувам добре.

— Още те бива. Пък и не си толкова възрастен — усмихна се Хънтър и забеляза, че слабото му лице е уморено и угрижено. — Защо си напуснал безопасното си село и си тръгнал сам в нощта? И защо не ловуваш през деня?