Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Ами, чувам разни неща. Както обикновено.

— Чул ли си нещо за научноизследователските станции в Аляска? За някакви неприятности там?

Франк остави кашоните на пода и бавно се обърна.

— Възложили са ти това разследване?

Чейни кимна.

Тухлата изсумтя и избърса ръце в престилката си.

— Право да ти кажа, не знам много. Чух, че са убили няколко човека. Неприятна гледка. Изпитах желание да попълня боеприпасите си.

— От ЦРУ ли ти го казаха?

— Не, по дяволите. Мислиш ли, че вярвам на онези главорези? Смятам, че ме познаваш. И се надявам, че съм те научил на много неща. Не бих купил и ябълка от тях и винаги се държа за кобура, когато разговаряме. — От огромния му гръден кош се изтръгна дрезгав, гръмогласен смях. — Не. Научих го от един приятел. Изглежда армията или морската пехота се занимава със случая. Не знам кой има всички пълномощия и командва. Но военните никак не са доволни от станалото. Явно са изгубили надеждни момчета. Способни и неотстъпчиви, какъвто беше и ти, преди да отидеш на работа в проклетата военна прокуратура. И никой не говори много, което означава, че има какво да се каже.

Тухлата съсредоточи вниманието си изцяло върху Чейни и той се притесни така, както преди дванайсет години, когато беше новобранец, а Франк го обучаваше.

— Какво общо има това с теб, момче? Военните дела не влизат в пълномощията ти.

Чейни въздъхна.

— Трябва да разбера какво се е случило. Така че проблемът е мой.

— Провалите на ЦРУ не са твой проблем.

Чейни не мигна.

— Да, но този е.

Във въздуха се усети неловко напрежение. Чейни забеляза, че Тухлата е енергичен както преди повече от десет години. Беше си същият здравеняк.

— Сигурен ли си, че не са ти скроили някакъв номер? — повиши тон Франк. — Имаш ли врагове в ЦРУ?

— Не. — Чейни поклати глава. — Черепа е нервен, но той си е такъв. Свиква се с него. Не, той не би го направил. Истината е, че не знам какво става, Тухла. Но ако действително са убити морски пехотинци, някой от сенаторите ще побеснее.

— Тогава не можеш да използваш официалните канали.

— Не. Ще трябва да действам тайно. Защото ако надушат какво разследвам, ще се съюзят и ще ме направят на пух и прах. Не мога да го допусна.

— Особено ако искаш да останеш жив — изръмжа Тухлата. — Добре. Ела довечера вкъщи. Ще видя какво ще науча. А дотогава не се прави на детектив. Преструвай се, че не знаеш нищо. Покрий се и си затваряй устата, както съм те учил. Ще се видим по-късно.

Чейни стана.

— Длъжник съм ти, Тухла.

— Винаги ще бъдеш, малкия.

Чейни се усмихна и излезе.

— Не може да бъде — прошепна Ребека. Очите й се присвиха, докато гледаше разпечатката на веригата ДНК. — Не, Джина. Това е невъзможно. Не сме виждали такова нещо.

Джина поклати глава.

— Знам. Но то е пред очите ни. Апаратурата не лъже.

Двете не откъсваха поглед от монитора на електронния микроскоп.

— Умът ми не го побира. — Ребека прелисти десетина страници с цифри, графики, схеми и сравнителни диаграми. — Господи! Погледни инхибиторните гени! Това същество има невероятна устойчивост срещу инфекции. Виж характеристиката на модификационната изменчивост! Не сме виждали такова свръхизобилие от фактори… Какво е това нещо, по дяволите?

— ДНК е деветдесет и девет процента човешка. На Хомо сапиенс. Останалото е неизвестно. Този участък от верига ДНК не може да се сравни с нищо, с което разполагаме в хранилището. Но всички тези защитни ензими и ретроактивни протеини говорят, че съществото има изключителна имунна система. Не знам какво е и как е устроено, но животното съществува. По дяволите… Дори нямам представа как да го класифицирам.

Ребека дълго гледа изображението на миниатюрната проба, взета от гипсовата отливка. Трудно й беше да откъсне очи от екрана. После гневно стисна устни и каза:

— Добре. Запиши всичко. Направи три копия. Знаеш къде да ги сложиш. Ще занеса едното в лабораторията в Лангли. Трябва да го видят, инак няма да повярват. По дяволите, дори аз не знам дали да вярвам на очите си.

Хънтър безшумно се движеше в непрогледния мрак. Призрак го следваше като сянка. След двайсетина минути двамата усетиха присъствието на съществото.

Чудовището се намираше на около двеста метра на север. Хънтър спокойно приклекна и се вгледа в сенките, осветени само от сребристата луна.

— Ела, момче — прошепна той.

Съществото бе свикнало да убива жертвата, изливайки гнева си.