Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Ще го предизвикам. Ако отида в гората, ще оспоря превъзходството му. Съществото ще се ядоса. И може би няма да нападне лагера.

— Имаш предвид да…

— Да. Ще отида в гората и ще се оставя да ме преследва. Ще си разменим ролите. Отначало съществото ще се изненада, но със сигурност ще се хване на въдицата. Ще го отведа на юг.

Японецът дълго мълча, сякаш идеята не заслужаваше да бъде обсъждана.

— Ако го срещнеш в мрака, съществото ще те разкъса на парчета — каза накрая.

Хънтър започна да завързва мокасините си.

— Ако ме докопа — отвърна той. — Ще взема Призрак. А до него нищо не може да се промъкне незабелязано. Дори съществото. Пък и мога да бягам бързо. Ще го държа далеч от бивака, докато се съмне.

— Не мога да позволя това.

— Екипът е твой, Такакура. Но животът е мой. Пък и не приемам заповеди от военните. Казвам ти всичко това само като на… приятел. При всички случаи ще отида в гората и ще поиграя на котка и мишка с чудовището. Ако не се върна до зазоряване, тръгнете на юг. Вървете трийсет километра. Следвайте течението на потока Якима и след осем километра го прекосете. Научноизследователската станция се намира след още осем километра. Ако вървите бързо, ще стигнете за шест часа.

— Професорът няма да издържи.

— Направете носилка.

Хънтър свали от рамото си раницата и извади малко парче стомана с размерите на юмрук, прикрепено към дълга, тънка тел.

— Какво е това? — попита японецът.

Изражението на Хънтър изведнъж стана сериозно.

— Последният шанс — отвърна той и настроението му помръкна.

Сложи жицата в колана си, метна пушката „Марлин“ на рамо, обърна се с лице към тъмната гора и прошепна:

— Време е.

Сетне повика Призрак.

Вълкът мигновено застана до него и Хънтър пое в мрака.

— Приятелю! — извика след него Такакура. — Съществото, което преследваме, сега ще гони теб.

Следобедът беше мрачен, странно тих и студен. Чейни влезе в бар „Макмилан“ — обичайно място за почерпка на правителствени агенти, когато не бяха на работа. Собственикът беше пенсиониран агент на ФБР на име Франк Макмилан — Тухлата.

Беше си спечелил този прякор преди двайсет и пет години, когато като млад следовател попадна в къща, обхваната от пожар. Всички изходи бяха блокирани. Франк нямаше никакво намерение да изгори жив и тъй като беше бивш краен защитник на „Тексас А и М“, се засили от единия край на дългия коридор и разби стената, точно преди сградата да рухне. Така получи прякора Тухлата, който му остана до края на кариерата.

Чейни си проправи път през тълпата. Ръкува се с неколцина мъже и изслуша няколко остроумни забележки как Бюрото е обречено заради съкращенията в бюджета. После отиде в кухнята и видя Тухлата, който стоеше до плота от неръждаема стомана и сръчно режеше шунка и маруля за сандвич.

Косата на Франк беше късо подстригана. От трийсет години прическата му беше една и съща. Той твърдеше, че поддържа косата си по този начин, защото това е „правилно от икономическа и теологична гледна точка“. Раменете му още бяха широки, а краката — мускулести. Приличаше на горила. Тухлата вдигна глава, когато Чейни влезе, и се усмихна широко. Отри ръце в кърпата, окачена на колана му и се засмя.

— Хей, малкия. Какво става с теб? Карат те да работиш, за да си изкарваш прехраната, а?

— Не — отвърна Чейни и взе едно кюфте. — Преструвам се, че работя.

— Както съм те учил, а?

Чейни погледна кюфтето.

— По дяволите, Тухла. Много е вкусно. Как ги правиш?

— Една готви. Аз само ям.

— Е, сигурен съм, че тя готви. Харесва ли ти да си пенсионер?

— Това са най-хубавите години от живота, малкия. Само почакай, докато навъртиш двайсетте години трудов стаж. После можеш да им кажеш да те целунат отзад и те не могат да те пипнат с пръст. И ще продължат да ти плащат. Отмъщението е сладко нещо. — Четвъртитото му лице разцъфна в приветлива усмивка. — Но ти не си дошъл да ме питаш как я карам като пенсионер, нали?

Чейни се усмихна, поклати глава и седна на стола пред плота.

— Май не мога да те изненадам, а?

Тухлата се засмя и плъзна чиния със сандвич по тезгяха.

— Я ела с мен. Трябва да проверя колко бира е останала. Проклетите главорези от ФБР смучат като смоци. Сигурно това е наказанието за всичките им грехове.

Чейни тръгна след него. Стигнаха до склада и Франк го погледна внимателно:

— Е, какво искаш да ми кажеш?

— Още следиш събитията, нали?

Чейни седна на един кашон, а Тухлата без усилия премести четири едновременно.