Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Защо се прави така? — попита Боби Джо.

— Защото макар да може да скочи дванайсет метра, тигърът никога няма да премине през бяло платно, високо метър. Неизвестно защо, това го плаши. Ловците го чакат в ъгъла на буквата V. Тигърът попада в капан. Може лесно да прескочи платното, но не го прави.

— Но защо? — повтори Боби Джо.

— Никой не знае.

— И ти заложи на предположението, че някъде в онова същество има, скрити инстинкти на тигър и то ще се уплаши и няма да прескочи бялата мрежа?

— Звярът все трябва да има някаква слабост.

Измина минута, после Боби Джо се усмихна.

— Много, си умен, Хънтър.

Той се съвзе от преживяното напрежение и също се засмя.

— Е, казвали са ми и по-лоши неща.

Те изкараха нощта и излязоха от пещерата. Небето беше тъмно, а облаците се стелеха ниско, черни и раздирани от светкавици. Но температурата беше твърде висока, за да вали сняг. Дъждът щеше да се отрази неблагоприятно на професора, за когото Боби Джо се бе грижила през цялата нощ.

Тръгнаха рано и вървяха предпазливо. Типлър се държа до обяд, но когато теренът стана по-стръмен, започна да се нуждае от повече почивки. Хънтър разбра, че ще трябва да прекарат още една нощ на открито. Замисли се, но не му хрумнаха никакви идеи. Знаеше, че номерът, който бе използвал предишната нощ, няма да мине втори път.

Но трябваше да намери някакво решение.

Продължиха да вървят, докато изтощен, професорът седна на една скална плоча. Хънтър дори не трябваше да се обръща, за да разбере какво се е случило. Познаваше ритъма, походката и тътренето на краката на всеки един от екипа. Той погледна назад и видя, че Типлър е пребледнял, има измъчен вид и седи с наведена глава.

Хънтър не искаше да отнема правомощията на Такакура, затова му направи знак да се приближи до него, за да обсъдят положението. Двамата коленичиха и японецът каза точно онова, което Хънтър мислеше.

— Да, знам. Професорът няма да издържи дълго.

— Мисля, че номерът от предишната нощ няма да мине отново. Съществото става все по-хитро. И ни останаха съвсем малко боеприпаси.

Такакура огледа местността, за да анализира обстановката.

— Мястото е хубаво. От всяка страна има най-малко сто метра празно пространство. Ако ни провърви, може да разколебаем звяра със снайпера на Боби Джо.

Хънтър въздъхна дълбоко. Да, мястото беше хубаво, но съществото изминаваше стотина метра в секунда. Беше твърде бързо, за да го уцелят. Но нищо друго не му идваше на ум.

Той поклати глава.

— Битката ще бъде ожесточена.

Хънтър даде вода на Типлър и забеляза, че лицето му е ужасно бледо, а ръцете му треперят. Професорът се движеше сковано. Отчасти това се дължеше на силното напрягане на мускулите, но вероятно имаше и други причини.

— Как се чувстваш, старче?

Типлър широко се усмихна.

— Великолепно, момчето ми. Необходима ми е една нощ, за да си почина и после отново ще продължим.

— Разбира се — усмихна се Хънтър. — Отдъхни. Ще проверявам как си, а и Боби Джо ще бъде наблизо. Само не се опитвай да я сваляш. Твърде млада е за теб.

Професорът се засмя.

Хънтър стана и излезе от палатката. После огледа наоколо. Пространството беше широко стотина метра. Боби Джо бе приклекнала в средата. Пушката й беше насочена нагоре. Беше си сложила прибор за нощно виждане и стоеше с гръб към огъня. Носеше и „вълчи уши“ — устройства, които многократно усилваха звуците. Хънтър обаче не се нуждаеше от тях.

Такакура държеше картечния пистолет „МП-5“ и обикаляше пространството около огъня. Останалите също бяха заели позиции. Хънтър се приближи до командира и ослушвайки се за всеки звук, бавно се обърна с лице към него.

— Съществото има предимство.

— Да — равнодушно се съгласи японецът.

— Но мисля, че знам как да отблъснем атаката му.

Черните очи на Такакура се присвиха.

— Как?

— Ще го предизвикаме.

Смайването, изписано на лицето на командира, издаде недоумението му.

— Смятам, че го предизвикахме достатъчно, Хънтър. Не разбирам какво имаш предвид.

— То е животно, Такакура. А аз отлично познавам животните. Съществото е царят на тази гора. Най-силното. Господарят. Сега се намираме на негова територия и това не му харесва. Чудовището иска да ни покаже, че то командва тук.

— Е, и?

— Трябва да му дадем да разбере, че не е така. Няма да устои на това предизвикателство.

— И как ще го направим?

Хънтър погледна потъмняващата гора около тях.