Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър хукна право към него, изминавайки разстоянието много по-бързо, отколкото звярът очакваше. После видя подходящ терен, подскочи високо и се озова на склона.

Призрак направи огромен скок и се приземи до него.

Хънтър мигновено побягна нагоре по хълма. Тичаше толкова бързо, колкото му позволяваше стръмния склон. Отстрани зееше пропаст, не по-широка от три метра, а там долу се извисяваше огромният силует на човекоподобното същество. Пристъпваше от крак на крак и явно беше объркано. Дори от това разстояние Хънтър видя гнева, изписан на лицето му. Чудовището се въртеше насам-натам и търсеше, извършвайки бързи, нервни движения. Усещаше, че миризмата се засилва, но плячката…

Хънтър се усмихна. Знаеше, че с първото движение, което ще направи, ще привлече вниманието му. Реши да действа хитро. Отстъпи няколко крачки назад и погали главата на Призрак. Вълкът разбра какво трябва да сторят.

Хънтър побягна към ръба на пропастта и скочи. Погледна надолу и видя, че звярът рязко се обърна, сякаш бяха стреляли по него. Съществото съзря човека и големия черен вълк, които прескочиха пропастта.

Хънтър и Призрак се приземиха безшумно на отсрещната страна, после хукнаха да бягат, криволичейки между корени, дървета и скали. Избягваха долчинките, защото ги забавяха. После Хънтър започна да залага капани. Хвърли се в леденостудените води на потока и заплува по течението. Хвана се за един клон, изтегли се от водата и в продължение на стотина метра се прехвърля от дърво на дърво. Накрая се спусна на земята.

Спря и застана неподвижно.

Стоеше пред гигантска каменна плоча — съвършено равна, загладена от ледовете и осеяна с валчести камъни — останки от земетресения, вулканични изригвания и наводнения. Хънтър започна да тича зигзагообразно, заобикаляйки хубавите места за засада, към които звярът бавно щеше да се приближи. Хънтър бяга десет минути, многократно пресичайки следите си. Остави дири, водещи към гората в множество посоки. Обля се в пот. Краката му се схванаха. Но Призрак, изглежда, се забавляваше от играта.

Хънтър го погледна и се усмихна.

— Храбрецо, искаш да се биеш с него, нали? Не той, а ти си царят на гората, момче. И винаги ще бъдеш.

Хънтър отново влезе в ледения поток и се понесе по течението. Видя подходящ клон, извади ласото от колана си и докато минаваше отдолу, го хвърли. Примката се уви около клона и се затегна.

Хънтър се изтегли от водата и седна за миг. Дишаше учестено и му стана студено, но знаеше, че дрехите му ще изсъхнат бързо. Щеше да издържи. После извади масивния ловджийски нож, отряза клона, размота металната жица и отново я закачи на колана си. Усмихна се, защото саморъчно направеното устройство вършеше добра работа. Той се покатери на дървото, прехвърли се на следващото и стотина метра по-нататък слезе на земята.

Седна и зачака.

Призрак застана до него, като непрекъснато се ослушваше. Беше необичайно бдителен. Хънтър почувства умора и за да възстанови силите си, хапна малко сушено месо. После даде на вълка голямо парче говеждо.

Ако чудовището откриеше следите му, това щеше да означава, че може да търси, като използва не само зрението, но и обонянието си. Всичко, което Хънтър разбереше за него, щеше да е важно, защото можеше да се използва като предимство.

След пет часа той чу далечно, но решително плискане на вода. Хънтър стана и хукна с всички сили. Знаеше, че макар съществото да е нечовешки силно, силите му не са неизчерпаеми. Затова реши да го изтощи. Щеше да тича, докато след няколко часа слънцето изгрееше.

Знаеше, че има шанс.

Хънтър се наведе, за да мине под един клон и с грациозността на пантера започна да се промъква покрай камъните. Прескачаше някои от тях и често сменяше посоката. Краката и белите дробове го заболяха. Излезе от гората, видя открито пространство и тръгна с широки и уверени крачки, с каквито обикновено изминаваше шейсет-седемдесет километра. Извървя десет километра, но не спря. Умората започна да му се отразява, но той се застави да продължи.

Макар че често тичаше по цял ден, за да прекоси някоя гора, той никога не бе го правил толкова дълго с такова темпо. От лицето му се лееше пот. Насрещният вятър приглади назад дългите му черни коси. Сините му очи се присвиха. Мъглата намали видимостта. Нощният въздух сякаш изгаряше белите му дробове. Усещаше как краката му се подуват. Призрак не изоставаше от него. Хънтър започна леко да залита от умора и да се опасява, че ще направи грешка, ще изкълчи глезен или коляно и ще остане безпомощен. Реши, че е изминал достатъчно голямо разстояние и седна на земята.