Джеймс Хъгинс - Хънтър

Старецът се поколеба, сетне решително каза:

— Преследвам звяра, който броди нощем.

Не беше необходимо да добавя нищо повече. Хънтър разбра какво преследва възрастният мъж, който сам скиташе в най-студените часове преди зазоряване.

— Защо преследваш звяра, който броди нощем?

Старецът наведе глава.

— Имах внук… Изгубих го. Беше млад. Тъкмо започваше да се учи да ловува. Бях там, когато звярът…

— Съжалявам, дядо. За теб, за семейството ти и за твоя народ. Но аз ще отмъстя за внука ти.

Възрастният мъж сякаш леко залитна, сетне погледна Хънтър в очите.

— И ти ли преследваш звяра?

— Да.

Това беше достатъчно. Старецът кимна. Явно вярваше на Хънтър. Дългогодишният живот в планината научаваше човек да разбира от малко думи, вероятно защото рядко чуваше човешка реч.

Лунната светлина озари възрастния мъж и Хънтър видя по-ясно сбръчканото му лице. Наистина беше стар, но очите му бяха проницателни и умни.

— Какъв е този звяр, дядо?

Старецът се приближи до скалата.

Хънтър не помръдна.

— Не е мечка. Но не е и човек. Не знам… какво е. Само знам, че не е от това време.

— Защо мислиш така?

— Защото… Виждал съм го на рисунки. Преди много години, когато бях момче, видях рисунки на звяра в пещерите. — Възрастният мъж посочи с пушката към хребета в далечината. — Много отдавна, когато е живял в пещерите, моят народ добре е познавал рисунките. Направени са от онези, които са били тук преди нас. Разказвачите. Нарисували са звяра, който броди нощем… Още ги помня.

Хънтър се намръщи.

— И какво показват рисунките, дядо? Твърдиш, че звярът не е мечка. Нито човек. Разкажи ми повече за тези рисунки.

— Не е човек… Но хората се страхуват от него — бавно отговори старецът. Внезапно появилият се вятър заглуши гласа му. — Рисунките разказват за война. Между хората и Ледения човек. Говорят за кървави кланета. И за кости. Те се намират на едно друго място. Прокълнато. Ние не ходим там. То е на юг. Бледоликите го наричат Бялата планина. На завоя на реката има извор и пещера. Наричаме я Пещерата на душите. Там е имало много смърт.

Хънтър беше чувал това предание.

— Веднъж старите хора си говореха за онова място. Много отдавна, преди да изчезне от този свят, Ледения човек е живял в Пещерата на душите. Там също имало рисунки. И много смърт. Мястото е обитавано от духове. Лошо място. Но ти можеш да го намериш, ако вървиш срещу течението на реката и стигнеш до извора под скалата между двата звяра. Така съм чувал. Но не съм ходил там.

Хънтър мълчеше.

— Когато бях момче — продължи старецът, — намирахме разни неща в планината. Оръжия, направени от други хора. Много стари. Дядо ми казваше, че винаги е било така. Говореше за скрити неща… погребани под леда. Веднъж, далеч на север, намерихме лък и той ни разказа за времето, когато е бил млад и са открили Леден човек. Много стар. Замръзнал. И когато го извадили от леда и го занесли в селото, тялото му се разпаднало като стара кост. Но аз помня очите на дядо ми, когато говореше за това, и знам, че много се страхуваше. И аз много се страхувам.

— Прибирай се вкъщи, дядо — рече Хънтър. — Аз ще намеря онзи… Леден човек. И ще го убия, за да отмъстя за теб… и за твоя внук.

— Вярвам ти. — Старецът присви очи срещу пронизващия вятър. — Този звяр е убил много хора.

— Знам — отговори Хънтър. — И ще продължава да убива, ако не бъде спрян. Затова си върви вкъщи, дядо. Нощем е студено. И когато легнеш до огъня, моли се за мен. Моли се да убия онзи човек от лед… преди той да е убил всички нас.

Движейки се безшумно, Хънтър се приближи до лагера. До зазоряване оставаше час.

Съществото беше тежко ранено от ножа и от падането и до сутринта щяха да бъдат в безопасност. Но Хънтър вървеше бързо, макар да беше капнал от умора. Призрак не изоставаше от него.

Командосите чуха стъпките им и се обърнаха.

Такакура пръв се приближи. Хънтър не видя къде е заела позиция Боби Джо. Японецът загрижено се вгледа в очите му.

— Е?

— Съществото е живо — отвърна следотърсачът, коленичи, отвори консерва и хапна малко. После направи гримаса и даде храната на Призрак, който я погълна за секунди. — Водих го на запад, сетне на юг. Изплъзнах му се за известно време, но звярът ме намери. Блъснах го от една скала. Мисля, че трябва да тръгваме. Чудовището скоро ще се съвземе. Раните му ще зараснат бързо.

В гласа на Такакура прозвуча облекчение.

— Ще потеглим незабавно. Но не можем да вървим бързо. Доктор Типлър е уморен. Бихме поискали спешна евакуация, но…