Джеймс Хъгинс - Хънтър

Но знаеше, че няма време за почивка.

Той изпъшка и стана, като за момент се олюля.

И в същия миг съвсем наблизо се чу ужасяващ, отмъстителен рев.

— По дяволите — измърмори Хънтър и се огледа.

Видя скален перваз.

Точно каквото му трябваше.

Гранитният склон беше стъпаловиден. Хънтър смело скочи на първата плоча, сетне на следващата, която се намираше три метра по-надолу. Не се тревожеше за Призрак, той умееше да слиза по стръмни стълби. Хънтър стигна до третата плоча, спря и приклекна като животно, готвещо се за скок. Очите му блестяха, а зъбите му бяха оголени. Заслуша се. Съсредоточи се, опита да забави дишането си и да разсъждава.

Сега за него гората беше всичко — живот и дом. Почувства се по-скоро звяр, отколкото човек, но нямаше време да мисли за това. Трябваше да се довери на инстинктите, но и на ума си. Не можеше да пусне на воля звяра в себе си. Трябваше да го използва, но да го контролира и да запази човешката си същност.

Той свали от рамото си пушката и я хвана с една ръка, както правеха ловците, когато гонеха елени. Изтощаваха ги и после се приближаваха, за да ги застрелят. Тази тактика беше сигурна, но изискваше издръжливостта на вълк и точността на снайперист, когато потта се стичаше в очите и дъхът излизаше на горещи облачета. На млади години Хънтър често ходеше на лов за елени и тичаше по дванайсет или петнайсет часа.

Призрак безшумно скочи до него. И той дишаше учестено.

Хънтър знаеше, че макар и трудно, съществото ги е проследило.

Някъде наблизо се счупи клонка.

Хънтър вдигна глава. След по-малко от минута чудовището щеше да ги намери.

Вече беше твърде близо и ги търсеше с поглед. Намираше се на около двеста метра. Хънтър трескаво се огледа, търсейки някакво предимство, място за засада, каквото и да е.

Трябваше да надхитри звяра, но теренът не беше подходящ за номерата, които преминаха като мълнии през ума му. На около петдесет метра се чу трясък, после отново настъпи тишина. Хънтър въртеше глава наляво и надясно и търсеше решение.

Намираше се на скален перваз, широк метър и дълъг два метра. Вдясно имаше още една издатина, широка около шейсет сантиметра, която изчезваше зад върха на склона. Отдолу бучеше река.

Ако паднеше в буйните води, човек щеше мигновено да умре. Но съществото… щеше да оцелее. Освен ако не беше тежко ранено. Хънтър се замисли върху това и за секунди взе решение. Той предпазливо тръгна по тъмния, влажен от мъглата каменен перваз. Без да се колебае, Призрак го последва. Само след няколко крачки намери онова, което му трябваше. На половината разстояние надолу по завоя имаше тясна пещера. Беше тъмна и се намираше на стотина метра над бучащите води на реката.

Двамата се вмъкнаха вътре и почти веднага чуха стъпки някъде по скалата зад тях. Хънтър зареди пушката си със свръхмощни патрони, някога използвани за лов на бизони. Отстъпи назад, опря на рамото си тежката ловна карабина, прицели се в отвора на пещерата и зачака.

Дишането му беше учестено поради недостига на кислород във въздуха, а зрението — замъглено. Не виждаше нищо друго, освен мястото, където трябваше да се появи мишената. Опита да се съсредоточи, но преследването, бягането и този отчаян ход бяха претоварили организма му. Помъчи се да затаи дъх, защото знаеше, че свръхестествените сетива на чудовището долавят и най-лекото раздвижване на въздуха.

Изведнъж Призрак напрегна тяло и Хънтър усети, че грамадният вълк се придвижи един-два сантиметра напред, сякаш за да застане пред него. Хънтър леко го бутна, за да даде знак на приятеля си да отстъпи и да не вдига шум.

Онова, което скочи пред отвора на пещерата, беше неописуемо ужасно. Спусна се отгоре, вместо предпазливо да изпълзи отстрани, и силуетът му се очерта на лунната светлина. Имаше четинеста бяла козина, огромни, прегърбени рамене и глава с буйна грива. Лицето му беше жестоко, клинообразно и чудовищно уродливо. Съществото беше невероятно мускулесто. Огромните му ръце бяха по-дълги от човешките. То приклекна, после изпъчи гърди и от гърлото му се изтръгна гръмогласен рев — отмъстителен вой на омраза.

Дългите му извити нокти се виждаха дори на лунната светлина. Гладната му паст беше отворена, а в злобните му очи се четеше гняв.

Хънтър стреля. Взривът беше оглушителен. Звярът вдигна маймуноподобните си ръце и нададе ужасен, неземен рев на болка и ярост.

Хънтър зареди и стреля отново и отново, като вървеше към съществото, за да го принуди да отстъпи назад и да падне в реката. Чудовището се олюляваше на ръба на скалата, когато патроните на Хънтър свършиха. Той замахна с всичка сила и с приклада на пушката удари звяра по главата.