Джеймс Хъгинс - Хънтър

Вече беше късно да поискат спешна евакуация. Докато хеликоптерът ги намереше в тъмната планина, вероятно всичко щеше да е свършило. Хънтър предположи, че съществото ще атакува отново след няколко минути — веднага щом реши, че раните му са незначителни. Патроните на снайперовата пушка „Барет“ явно само го бяха зашеметили.

Но въпреки видимото им стъписване пред уникалната способност на звяра да устоява на малокалибрено оръжие, Хънтър не беше изумен. Знаеше, че много животни имат твърди кости и кожа. Черепът на мечката гризли лесно отклоняваше патрон калибър 30,06 мм. И всеки патрон с по-малък калибър само щеше да одраска кожата на носорог. Природата непрекъснато демонстрираше, че подходящата комбинация от кости и кожа може да устои на атаките на почти всяко оръжие, с изключение на мощната снайперова пушка „Барет“.

Хънтър погледна професора, за да види как му се е отразило силното вълнение. Типлър изглеждаше спокоен. Гледаше замислено зеещата дупка в храсталака, откъдето бе избягало съществото, а устните му безмълвно се движеха, докато разсъждаваше. После бавно започна да говори, шепнейки по-скоро на себе си, отколкото на другите.

— Не можем да го спрем. Отстъпи само защото беше зашеметено. Скоро ще се върне… Да. Но няма да атакува безразсъдно, а хитро… Освен ако… нещо не отвлече вниманието му. Но какво? Пламък? Не, съществото не се страхува от огън. Какво би го разсеяло достатъчно дълго, за да избягаме?

Хънтър присви очи и погледна възрастния човек.

— Знам какво би отвлякло вниманието му — каза той, после стана и се приближи до Такакура. — Знам как да го държим на разстояние през нощта.

— Как? — попита японецът и го загледа, без да мига.

— Съществото използва елемента на изненадата. Обича да връхлита от дървета и храсти. Ще го лишим от това предимство. Ако го видим да идва, ще открием огън и ще го принудим да отстъпи. Колкото и пъти да атакува, ще го отблъскваме с все повече куршуми.

— Но скоро ще настъпи непрогледен мрак. Как ще се бием с него, като не го виждаме?

— Ще го видим. Защото ще оградим бивака не само с електронните устройства, с които съществото вече няколко пъти се е справяло успешно. Ще заложа капани, ще изкопая вълчи ями и ще забия колове. Няма да го ранят, но ще разберем къде точно се намира и ще можем да открием огън в съответната посока. За двайсет минути ще оградя поляната.

Такакура мигновено взе решение.

— Съгласен съм. Вземи Бък да ти помага. И Уилкинсън. Побързай, Хънтър. Инак тази нощ ще загинат хора.

Хънтър влезе в гората. Движеше се леко и безшумно като пантера. Познаваше всеки звук и всяко помръдване и веднага разбираше дали наблизо има животно. Знаеше дали падналата на земята клонка сама се е откъснала от дървото, или е била счупена от някой звяр. Чувстваше се в превъзходна форма и използваше уменията си изцяло.

Ловджийският му нож светкавично режеше вейки и клони. Бък и Уилкинсън събраха големи пънове и за половин час обградиха лагера с внимателно скрити капани, през които не можеше да мине нищо, без да го чуят.

Плувнали в пот, те се върнаха при другарите си. Хънтър коленичи до огъня, за да стопли ръцете си. Пръстите му бяха окървавени, защото бе работил по-бързо, отколкото позволяваше предпазливостта. Но това нямаше значение. Той се изми в потока и хвърли във водата влакно с кукички до другия бряг. Нямаше стръв, но ако изкараха нощта, на сутринта щяха да имат храна. Професорът се нуждаеше от енергия. За пръв път Хънтър съжали, че възрастният човек бе тръгнал с тях.

— Готово ли е? — попита Такакура.

— Да.

— Хай. Добре. Сега поне ще знаем откъде ще се появи. Ще чуем тракането на капаните. Не можем да го убием, но с насочен огън можем да отблъснем атаката му.

— Надявам се. Макар че още не знаем какъв е пълният му потенциал. Ако се ядоса, може да ни причини огромни неприятности.

Японецът не каза нищо. Хънтър забеляза сабята, прикрепена на гърба му. Не успя да сдържи въпроса си, особено след като знаеше, че тази нощ може да им е последна.

— Кажи ми, защо носиш тази сабя? Не се обиждай, но това ми се струва старомодно.

Смехът на Такакура прозвуча като ръмжене.

— Ти си първият, който ми задава този въпрос.

— Извинявай, не исках да любопитствам.

Японецът отново се засмя и се обърна с лице към Хънтър, после бавно извади дългото около метър острие, направено от изключително фина стомана. Оръжието беше красиво и явно бе изработено от майстори, практикували изкуство, отдавна забравено от света.