Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Протеин?

— Така изглежда.

— Какво те кара да мислиш, че не е частица от кръвта на някоя от жертвите?

— Ами, това.

Джина отново започна да настройва електронния микроскоп. На екрана се фокусираха и изчезваха електрони и протони. Ребека си напомни, че да усъвършенстваш работата си с електронен микроскоп е по-скоро изкуство, отколкото наука. След миг уредът изолира грозд атоми. Джина увеличи образа и след още петнайсет минути Ребека видя началото на верига ДНК.

— Изглежда човешка, Джина.

— Само изглежда. Погледни какво става, когато приложа електрофореза. Ще намагнетизирам участъка ДНК и ще видя дали ще се отдръпне от катода или от анода, както би реагирала човешка ДНК.

След миг разликата ясно се видя на екрана.

— Нищо не става — отбеляза Ребека.

— Точно така. Нищо. А би трябвало да стане нещо.

Тя се вгледа в участъка ДНК, който изглеждаше забележително устойчив на въздействието на магнита. Джина внимателно добави малко количество фосфоресциращ оцветител към пробата ДНК. Прибягвайки до тази процедура, генетиците намираха определени гени, така както компютърът търсеше и откриваше дума в текста.

— Опитах се да разбера защо сегментът е толкова устойчив на електрофореза — продължи Джина. — И открих хибриден участък ДНК от защитни ензими, които ускоряват клонирането. Всъщност те не само го ускоряват, а клонират толкова бързо, че вирусната или бактериалната инфекция се абсорбира почти мигновено. Единственото, което липсва в тази ДНК, е способността да се самовъзпроизвежда достатъчно, за да създаде последователна молекулна полимерна верига.

Ребека доближи лице до екрана.

— И какво по-точно означава това, Джина?

— Ако беше цял, този участък ДНК щеше да може да клонира безкрайно или по-скоро да дупликира гени. Или, с други думи, клетката да има почти неизчерпаема репликационна способност 11 11 Репликация — самовъзпроизвеждане на макромолекулите на нуклеиновите киселини, осигуряващо точното копиране на генетичната информация и предаването й от поколение на поколение. — Б.ред. .

Ребека мълча известно време, сетне промълви:

— Добре, да предположим, че имаш право. Но нека да проверим предварителните процедури. Увери ли се, че отливката не е замърсена с нещо?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че ще можеш да направиш копие?

— Да. Но част от пробата ще бъде унищожена. Ще бъде невъзможно да го извършим, без да я повредим.

— Знам — бавно каза Ребека. — Но все пак имаме достатъчно материал за разпечатка. Това е всичко, от което се нуждаем. Направи изследвания със спектрографа, дай ми показанията и аз ще ги предам в Лангли.

Джина се обърна.

— В Лангли? Защо?

— Защото те стоят в дъното на всичко това. Имам познат там. Човек, с когото докторът ме свърза, преди да замине. Трябва да ни помогне.

Обмисляйки информацията, Джина отново погледна през микроскопа и тихо каза:

— Ще бъда готова след около час.

— Добре — прошепна Ребека, сетне се загледа в екрана и на лицето й се изписа безпокойство. — Това е нашето загадъчно същество, така ли? Защо ли ме плаши?

Хънтър огледа полянката. Боби Джо стискаше снайперовата пушка „Барет“. Оръжието беше страховито — стреляше с патрони с метални кожуси, дълги осемнайсет сантиметра.

Хънтър не можеше да си представи как Боби Джо ще издържи на отката от мощния изстрел. Патронът беше с голям калибър и прелиташе разстояние от две хиляди метра. Но след като разбра какво представлява оръжието, той си спомни, че бе чувал хубави неща за точността и възможностите му.

След нападението през 1983 година на американските казарми в Бейрут, Ливан, морската пехота на Съединените щати бе поискала спешна доставка на снайперови пушки „Барет“. И в дните след атаката тези оръжия доказаха ефективността си.

Откакто беше тръгнал с екипа да търси съществото, Хънтър бе започнал да изпитва искрено уважение към притежателката на снайпера. Боби Джо говореше малко, никога не губеше търпение и оспорваше решенията му само ако имаше основателна причина. И ако той отхвърлеше идеите й, тя не му противоречеше. Кимваше мълчаливо и тихо тръгваше след него. Хънтър забеляза, че Боби Джо се учи от него. След време тя щеше да превъзхожда в много отношения военните следотърсачи, от които съществото с такава лекота се бе изплъзнало.

Хънтър започна да се пита дали животното няма да надхитри и него. И преди бе претърпявал поражения — предимно при преследването на рисове, които стъпваха леко и внимателно и не оставяха следи. Но досега не бе виждал толкова грамадно и тежко същество.