Джеймс Хъгинс - Хънтър

След като се съвзе от шока при откриването на мечката гризли и реши да направят бивак на първата подходяща отбранителна позиция, Хънтър поведе групата надолу по склона. Нямаше време да се допитва до картата или компаса, а системата „Магелан“ показваше само къде се намираха, но не и дали теренът е подходящ за лагеруване.

Както обикновено, Боби Джо вървеше от лявата му страна, а Призрак — от дясната. Вълкът често вдигаше глава, за да огледа местността, после отново започваше да души. Беше неспокоен. Хънтър спря за момент, но не видя нищо, затова продължи да върви в сгъстяващия се мрак, който се стелеше като призрачно наметало върху дърветата. Дори луната изглеждаше далечна и бледа.

Хънтър държеше в ръка назъбения нокът, който бе изтръгнал от стената на разрушената научноизследователска лаборатория. Опитваше се да подреди в ясна картина всичко, което знаеше за звяра. Макар и счупен, нокътят беше дебел като мечешки — дълъг и леко извит, със заострен връх. Хънтър се запита дали съществото го използва предимно за разрязване, за пробождане или за приковаване на плячката, но не можа да определи предназначението му.

Нокътят беше странно заострен, почти като клин. Хънтър не беше виждал подобно нещо. Повечето животински нокти служеха за определена цел и бяха оформени за специфична дейност — копаене, вкопчване, разрязване и катерене. Но този нокът, изглежда, беше приспособен за всичко и можеше да изкормва, да пронизва и да разкъсва. Ефикасно оръжие и инструмент.

Освен това беше фино назъбен, досущ нож за рязане на пържола. Приличаше на зъбите на праисторическите акули, Carcharodon megalodon , които, независимо от десетте хиляди години престой на океанското дъно, бяха запазили остротата си.

Такакура се приближи до него.

— Никога ли не си виждал такова нещо?

— Не — отговори Хънтър. — Проследявал съм всяко живо същество на земята, но не съм попадал на звяр, който целенасочено се движи от камък на камък. Внезапно променя посоката без причина. Не обикаля в кръг или в границите на определена територия. И нещо още по-странно — съществото сякаш изобщо не ловува. Просто убива онова, което случайно срещне по пътя си, изяжда го и продължава. Често убива и яде много, движи се в определена посока. Така, както е присъщо на човека. Знае точно къде отива. Това е ясно. Ето защо, мисля, че преследва някаква цел. Но единствената цел на всяко нормално животно е да оцелее. Този звяр явно не разсъждава като животно. Има… план.

Такакура се разтревожи, но не оспори думите му.

— А забеляза ли нещо друго? Трябва да знаем колкото е възможно повече. Какво мислиш за схватката му с мечката гризли? Научи ли нещо за методите на съществото?

— Казах ти всичко, което разбрах. Битката е била кратка, но ожесточена. Съществото се бие непоколебимо и безмилостно. Но сякаш… разсъждава като човек.

Такакура поклати глава, видимо притеснен.

— Мечката обикновено не се бие, легнала на земята. Не предизвиква по-големи животни от себе си. Никой не може да я повали. Дори друга мечка. Бият се, застанали на задните си лапи. Удрят с предните. Не, не съм виждал толкова силно животно, което да повали мечка гризли и да я убие по този начин.

— Разбирам — каза японецът и намести картечния пистолет на рамото си. Черните му очи се присвиха, когато се вгледа в далечния хребет, още озарен от обагрените в тъмночервено лъчи на залязващото слънце. — Няма да стигнем до хребета, преди да се е стъмнило. Трябва да спрем за…

Изведнъж от билото се разнесе ужасяващ, гръмогласен рев и всички насочиха оръжията си по посока на звука. За миг видяха огромен силует на човекоподобно същество — ръмжащо, разярено и предизвикателно. И после изчезна. Обърна се и се скри като привидение зад скалистия хребет.

Хънтър затаи дъх. Сърцето му биеше като обезумяло. Не можа да повярва на очите си. Видя съществото много по-ясно от останалите, защото почти мигновено го различи в сумрака, на фона на зелените папрати.

— Всемогъщи Боже… — прошепна той.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна Тейлър. — Какво беше това? Какво, по дяволите, беше това?

Хънтър пръв спусна пушката си. Знаеше, че съществото няма да се покаже отново.

Чудовището се появи не за да ги нападне веднага, а за да обяви официално началото на войната и битките. И вероятно повече от всичко — за да удовлетвори някакво чисто животинско удоволствие и дълбоко скрита потребност да демонстрира превъзходството си.