Джеймс Хъгинс - Хънтър

Без да помръдва, Хънтър огледа гората, макар да знаеше, че няма да открие нищо. Дълбоко в душата си изпита страх, но този път придружен от още нещо. Отказа да го приеме и да повярва, защото знаеше, че така ще отслаби волята и решителността си.

Той бавно се изправи и се намръщи. Сините му очи се присвиха и постепенно засветиха неумолимо. Потъмняха и станаха матови, като на леопард, готвещ се за скок. Инстинктът, на който отдавна бе свикнал да се доверява, му подсказа, че битката ще се състои и няма път за бягство. Това беше истината.

После усети, че Призрак е до него.

— Да вървим, момче — каза Хънтър и разроши козината на врата му. — Имам лоша новина за нашите приятели.

Такакура изглеждаше невъзмутим. Държеше картечния пистолет „МП-5“ и гледаше убитата мечка гризли. Лицето му бе предизвикателно и решително. Дълго стоя и мълча, докато Хънтър описваше какво се бе случило.

— Мечката е излязла от храстите. Вероятно е била изненадана. Отбранявала се е. Но теренът е равен и съществото се движи бързо. — Хънтър посочи към земята. — Започнали са тук. Схватката е била ожесточена. Никое от двете животни не е отстъпило. Разменили са си много удари. Мисля, че мечката е ранила звяра, защото видях кръв по ноктите й. Но на това място чудовището е повалило мечката. Качило се е върху нея и я е ударило с всичка сила по главата. Разбило е черепа й. После е изтръгнало сърцето.

— Изтръгнало е сърцето? — учуди се Такакура.

— Направило го е за удоволствие, командире. — Лицето на Хънтър остана безизразно. — Мечката вече е била мъртва.

Японецът изгледа членовете на екипа.

— Адски странно… — измърмори Типлър. — Да, адски странно, по дяволите…

— Какво има, професоре? — попита Хънтър, опитвайки се да прикрие лекото отчаяние, което го бе обзело след последното откритие.

— Тези следи, момчето ми — заинтригуван отговори Типлър и се наведе над трупа. Взе къса пръчка и посочи раните на грамадния гръден кош на мечката. — Съществото е приковало мечката на земята. А това означава…

Хънтър присви очи и се вгледа в трупа на огромното животно. Не бе забелязал множеството рани от разкъсвания по плещите на мечката.

— Да — каза той, също силно заинтересуван от откритието. — Да, разбирам какво означава това.

— Е, нямам чувството, че искаш да ни кажеш — рече Тейлър. — Единственото, което можем да загубим, е животът ни.

— От десет хиляди години не е имало звяр, който да убива по този начин — развълнувано продължи Типлър. — От времето на смилодона. Виждате ли? Съществото е било на гърба на мечката. Вкопчило е огромните си извити нокти дълбоко в плещите й и е разкъсало врата отзад. После е вдигнало лапа и е разбило черепа й. Забележително! Каква сила! Не съм виждал такова нещо. Смилодонът би я захапал с предните зъби, които са предназначени, за да промушва, да приковава на място и да убива жертвата. Но това същество е нанесло удара, сякаш е чук. Това говори, че кучешките му зъби не са огромни, нито достатъчно здрави за такова физическо стълкновение. Но силата му е невероятно голяма и непропорционална на вече установеното тегло. Странно. Загадката се задълбочава. Но яростта на съществото ни разкрива нещо. Не е тигър, нито някакъв вид хищник. Ала трябва да се страхуваме от него. Похватите му може и да ни се струват конвенционални, но въпреки това са смъртоносни.

— По дяволите — измърмори Тейлър. — Тогава защо не му дадем медал?

— Тейлър — укорително каза Такакура, после се обърна към професора. — Какво точно означава това?

Типлър отстъпи назад.

— Съществото убива по подобен начин както смилодонът, саблезъбият тигър, изчезнал от тази планета преди хилядолетия. Но върви като човек и изглежда понякога разсъждава като човек. Ето защо, има още една вероятност.

— Каква?

— Да е мутант — заяви Типлър. — Генетичен мутант или на човек, или на звяр. Нямам представа как се е появил. Но трябва да се замислим върху тази теория. Несъмнено.

Хънтър огледа израженията и опозна хората от екипа по-задълбочено, отколкото преди няколко дни. Сега ги бе видял в действие и можеше да разбере какви са уменията им. Бе наясно, че вече са в стихията си.

Тейлър явно не го бе грижа за нищо и не познаваше чувството на страх. Изглеждаше относително спокоен. Склонността му да противоречи явно бе предизвикана от природно заложена недружелюбност и подозрителност. Но когато действаше, Тейлър беше съвършен боец. Можеше да се разчита на него. Изпълняваше професионално задълженията си и не се оплакваше.