Джеймс Хъгинс - Хънтър

От няколко часа се движеха по следите на звяра. Хънтър се обърна и погледна Призрак. Черните очи на вълка блестяха. От гърлото му се изтръгваше заплашително ръмжене.

— Какво има, Призрак?

Вълкът направи крачка напред и продължи да ръмжи. Сетне леко потрепери и огромното му тяло се напрегна. Хънтър се обърна да види какво има пред тях.

Екипът беше останал назад. До Хънтър вървеше само Боби Джо. Той огледа гъстата гора от тополи и вечно зелени растения, която изглеждаше като непристъпна черна стена. Беше сигурен, че съществото е използвало тази пътека, за да върви на юг. Следите ясно показваха, че не се е колебало и се е движило целенасочено.

Хънтър стисна пушката и се изправи. Макар че слънцето още беше сравнително високо в небето, наоколо беше почти тъмно. Това му напомни за тройния балдахин от растителност в южноамериканските джунгли, където слънчевите лъчи никога не стигаха до земята.

Приведен, Призрак крачеше до него. Макар че вълкът не издаваше звук, устата му беше отворена, а зъбите — заплашително оголени. Беше в настроение да убива и инстинктивно мълчеше, докато се готвеше да нанесе удара. Боби Джо бавно се обръщаше наляво и надясно, за да провери дали от двете страни не ги дебне нещо в засада.

— В момента не се тревожи за фланговете — прошепна Хънтър, без да откъсва очи от сенките пред тях. — Няма да ни причака тук. Движи се бързо и дори не поглежда встрани.

— Тогава защо си толкова притеснен?

— Защото нещо не е наред.

— Кое?

Той се наведе и се загледа в земята. Видя къде отпечатъкът е по-дълбок. Дирята ясно показваше, че съществото внезапно бе свърнало надясно, обръщайки се във въздуха.

Хънтър протегна ръка и докосна следата, за да определи преди колко време е оставена. Подсъзнателно регистрира безброй миризми — папрат, гниеща растителност, иглолистни дървета, плесен, ферментация, животни и на още нещо — тежко, неподвижно и влажно. Мирис, който се бе научил да разпознава добре от живота, прекаран предимно сред суровата природа.

— Стой тук, Призрак.

Грамадният вълк спря, но не отмести поглед от гъстата гора пред тях. Оставаше си все така напрегнат. Хънтър бавно се обърна към Боби Джо.

— Остани при Призрак. Кажи на другите да спрат.

Тя застана в бойна готовност и стисна снайперовата пушка.

— Какво ще правиш?

Той вече се отдалечаваше и навлизаше в шубраците вдясно. Мина между две огромни папрати и тихо отговори:

— Нещо е умряло тук. Искам да разбера какво.

Боби Джо махна кичур коса от лицето си и отново погледна към него.

Но Хънтър вече беше изчезнал.

Въпреки сигнала на Боби Джо да спрат на място, Такакура безшумно се изкатери по склона и приклекна до нея. Намръщи се и се загледа в гората. Присвитите му черни очи изразяваха съсредоточеност и бдителност.

— Какво има, Боби Джо?

Гласът му беше спокоен и сдържан.

Тя поклати глава.

— Не знам.

Японецът погледна към вълка, но Призрак бе изчезнал, без да издаде звук. Дисциплинираното лице на Такакура не показа изненада.

— Вълкът е като…

— Призрак? — прекъсна го Боби Джо и макар че думите й бяха шеговити, не се усмихна.

Емоциите, интелектът и волята й бяха съсредоточени върху сенките на отсрещната страна на поляната, обрасла в непроходима зелена папрат. Такакура наклони глава. За секунда разбра, че екипът стои на място и кимна. Дисциплинираността им явно го задоволи.

— Какво казва Хънтър? — попита той.

— Обикновено не говори много.

Японецът, изглежда, вече бе разбрал що за човек е водачът им.

— Той е неотстъпчив. В него има нещо, което непрекъснато го зарежда с енергия. Кога мислиш, че ще се върне? В онези шубраци не се вижда нищо.

Боби Джо поклати глава.

— Ами, знам ли. Понякога не помръдва цял час. Стои и оглежда терена. Друг път крачи толкова бързо, че е трудно да вървиш заедно с него.

Такакура изсумтя.

— Знам.

— Ще се върне, когато бъде сигурен. Поне това научих за него. Никога не греши. Казва, че дълго трябва да обикаляш, ако си изгубил следата.

— Вълкът му помага.

— Да. — Боби Джо стисна снайперовата пушка, когато чу леко шумолене. Вероятно беше падащ клон. — Призрак му помага. Или Хънтър помага на Призрак. Както и да е, работят заедно.

— Да, видях. Кога, мислиш, че ще намерим онова същество?

— Може би по-скоро, отколкото бихме желали, командире — тихо отговори тя.

Разчленен и изкормен, в мрака пред Хънтър лежеше кафяво-черен труп на гризли със стърчащи бели ребра.