Джеймс Хъгинс - Хънтър

Не разбираше от какво е направено новото му тяло, но знаеше, че твърдата му плът е устойчива срещу съвременните оръжия. Сега се нуждаеше единствено от остатъка от серума, за да стане съвършен.

Фактът, че беше получил този хибриден образ от нещо, изчезнало преди цяла вечност от земята, не го безпокоеше. Беше достатъчно, че е жив и ако вземеше серума, щеше да бъде безсмъртен. Той застана в непрогледния мрак и се вторачи в бивака им, където гореше огън.

„ Да — измърмори той и се изсмя. — Използвайте огъня. Както направиха и другите преди вас. Но ние ги убихме. Ще убием и вас .“

Лагерният огън пламтеше в мрака.

Тейлър слагаше и изваждаше патрони от ловната си пушка. Движенията му бяха машинални и точни, сякаш бе придатък на оръжието. Около него имаше няколко пушки. На коленете му лежеше къса двуцевка, а от едната страна — пушка с пистолетна ръкохватка с голям калибър. Той беше най-тежко въоръженият член на екипа и най-едрият. Но тежестта на оръжията и боеприпасите съвсем не го затрудняваше.

На едното му рамо бе преметната карабина „М-16“, а на другото — патрондаш.

Хънтър приготвяше леглото си за нощта. Тейлър се приближи до него и попита:

— Защо са ти всичките тези клони и листа? Мислиш ли, че ще те предпазят от измръзване?

— Обикновено помагат.

— Знаеш ли, Хънтър, много те бива — след кратко мълчание добави Тейлър. Изглежда бе разсъждавал по въпроса. — Наистина си добър. Може би най-добрият, когото съм виждал. Но аз не харесвам хора като теб.

Хънтър сви рамене.

— Има ли някакво значение?

— За мен има.

— Ами, тогава гледай на това по друг начин, Тейлър. Ако съм толкова добър, колкото казват, няма да ти се наложи дълго да ме търпиш.

Настъпи мълчание, после Тейлър изсумтя.

— Във Виетнам познавах един като теб. Беше много загадъчен. Истинска мистерия. Следотърсач. Индианец. Говореше с духове. Всички го харесваха. Докато един ден великите духове ни вкараха в засада. И всички станаха на храна за кучетата.

— Съжалявам за това, Тейлър — каза Хънтър и сложи най-отгоре извито парче дървесна кора. — Но истината е, че аз не разговарям с духове. Затова няма за какво да се тревожиш.

Тейлър измърмори нещо под носа си и тръгна към палатката.

Хънтър бе свикнал с обгореното лице на сержанта. Едната страна беше червена и гладка, с изцъклено око под широкото, волево чело, а другата — жестока, бързо променяща се от съсредоточена в заплашителна. Докато още размишляваше върху разговора, Хънтър усети нечие друго присъствие, но не се обърна, защото позна чии са тихите стъпки.

С всеки изминал час сетивата му ставаха все по-чувствителни, а зрението му придобиваше острота, каквато не помнеше от дълго време. Можеше да разчита без лупа и най-бледата следа и без бинокъл да вижда ясно далечните хребети. Знаеше, че в хода на издирването сетивата му ще се изострят още повече.

Той чу, че Боби Джо застана до него.

— Какво е това? — попита тя.

— Колиба от клони и листа — без да се обръща, отвърна Хънтър. — Научих се да ги правя, още когато бях дете.

— Не е много голяма.

— Така трябва да бъде.

— Защо?

Той сви рамене.

— Правиш нещо като пашкул от клони и листа, слагаш дървесна кора отстрани, за да те пази от дъжда, уплътняваш колибката добре, така че да не влиза въздух и си готов за нощта. Пространството се загрява от телесната топлина, а сухите листа те предпазват от студа. Кората изолира влагата.

Боби Джо коленичи и разгледа приспособлението.

— Но колибата е затворена само от трите страни. Довечера ще бъде много студено.

Хънтър я погледна и посочи огъня.

— Ще затопля няколко камъка и ще ги сложа на входа. Цяла нощ ще излъчват топлина.

— Затова ли не носиш екипировка? — Тя изглеждаше по-заинтригувана от него, отколкото от колибата. — Защото можеш да живееш сред природата? Като Тарзан?

Боби Джо се усмихна — нещо, което Хънтър виждаше за пръв път — и усмивката й привлече вниманието му.

— Да, нещо такова.

Тя коленичи до него, за да го гледа как работи.

— Къде си научил всичко това, Хънтър? Аз съм обучавана в различни секретни програми…

— Къде? — прекъсна я той.

— Правителствени програми — уклончиво отговори Боби Джо. — Само там позволяват на жените да участват в сражения.

— Внушително. Уважавам тези неща.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не?

Боби Джо обхвана с ръце коленете си.

— Струва ми се, че човек като теб не изпитва уважение почти към нищо.