Джеймс Хъгинс - Хънтър

Тейлър се намръщи, засенчи с длан лицето си и присви очи, опитвайки се да определи на каква височина се намира слънцето.

— Трябва да изберем място за нощуване. След три часа ще се мръкне. В тези планини се стъмва бързо. Бил съм тук.

— Така ли? — заинтересува се Бък. — Кога?

— Ами, в края на осемдесетте години. Участвах в една мисия в Норт Ридж. Нямах представа какво правим. Уж търсехме някаква пещера. Не намерихме нищо. Само ни измръзнаха задниците.

— Е, сега отново си тук. — Бък стана, когато Хънтър и останалите започнаха да се спускат към долината. — Но така, както се движи онова животно, едва ли ще имаме шанс да стреляме по него.

— Ти си голям глупак, Бък. Нищо ли не проумяваш? От специалните части си, а още не можеш да кажеш дали онзи тип го бива. Според мен си знае работата. Не съм виждал такъв като него. Познавам много военни следотърсачи. Те би трябвало да са най-добрите, но не могат за един ден да направят онова, което този тип прави за пет минути. Той може да разчете абсолютно всяка следа, синко. Мисля, че ще намери онзи звяр.

Тейлър погледна Бък още веднъж и тръгна.

— Хайде, синко, зареди оръжието.

Хънтър се бе втренчил в земята, когато Боби Джо коленичи до него. Той заговори, но гласът му беше толкова тих, че тя едва го чуваше. Сети се, че Хънтър се възползва от ромоленето на водата в потока, за да заглуши думите си.

— Сутринта започнаха добре — прошепна той. — Но сега вдигат шум колкото стадо бизони. Е, случват се такива неща. Хората свикват с обстоятелствата и започват да се отпускат. И после стават невнимателни. Прекосяват деветдесет и девет пъти потока и не виждат змията. На стотния път не поглеждат в краката си. Мислят, че са в безопасност. А змията е там. И ги ухапва. Навикът е лошо нещо. Може да ти коства живота.

Боби Джо се огледа, после се обърна да види другарите си, които се намираха на склона в далечината. Не чуваше нищо от тази посока, защото шумът на водата заглушаваше всички останали звуци. Докато ги наблюдаваше, й се стори, че командосите се движат безшумно и стъпват внимателно, подредени в индийска нишка на десет крачки един от друг.

Питайки се защо Хънтър бе толкова притеснен, тя бавно вървеше след него. Той оглеждаше всичко наоколо и мълчеше. Боби Джо видя само една-единствена следа в твърдата почва и нищо друго. Съществото сякаш бе изчезнало от лицето на земята.

Хънтър се обърна и тихо каза:

— Призрак.

Движейки се с невероятна грация, огромният черен вълк крачеше напред. Главата му беше наведена. Боби Джо стисна пушката, като видя свирепия му профил и черните, сякаш безжизнени очи.

Хънтър посочи следата и рече:

— Търси.

След миг вълкът изчезна зад завоя на реката и потъна в сенките на безкрайната гора. Боби Джо зачака, но Хънтър не каза нищо повече, само продължи съсредоточено да гледа отпечатъка. После, възползвайки се от възможността, че е с този човек, който отлично познаваше природата, тя попита:

— Какво те безпокои?

Хънтър не отговори веднага.

— Няма логика.

— В кое?

— В натиска, с който е оставен отпечатъкът. Съществото се е движило надясно, но в тази посока следите прекъсват.

Зад тях се издигаше стръмен склон, висок петдесетина метра. Почвата беше глинеста и не се виждаше пътека. Можеха да се изкатерят лесно, но по нищо не личеше, че съществото бе минало оттам, затова нямаше смисъл да вървят в тази посока.

— Знаеш ли, Хънтър, през целия ден съществото се е движило близо до водата.

— Точно това ме безпокои.

— Защо?

— Животните с такива размери не се навъртат край водата през деня.

Той използваше шума на потока, за да заглуши гласа си и едва тогава Боби Джо разбра как го прави. Хънтър променяше височината на тоновете, за да смеси гласа си със звука на течението и ромоленето на водата. Боби Джо се възхити на способността му да се слива с околната среда. Хънтър сякаш беше част от природата.

— Големите животни пият вода на зазоряване — продължи той, — и после през нощта. Правят го като по часовник. През деня не се движат близо до водата, а ловуват и се хранят.

— Но онова същество още не се е хранило — отбеляза тя, опитвайки се да говори тихо, така че гласът й да се слее с шума на потока.

— Да. И това ме безпокои. Движи се твърде бързо. А големите животни са бавни. Изминават от два до осем километра на час. Но това същество преодолява големи разстояния. Странно.

— Хънтър, мисля, че ми хрумна нещо. През целия ден съществото се е движило покрай водата.