Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Да, както би правил човек — каза той, без да вдига глава.

— Може би. Но е факт, че се придържа към водата. И вероятно прави същото и в момента, защото няма изведнъж да промени навиците си. Макар да е невероятно силно и издръжливо, аз смятам, че ще продължи да действа по същия начин.

Хънтър бавно се обърна и огледа хребета сантиметър по сантиметър. Устата му беше леко отворена, а лицето — застинало, сякаш бе осенен от прозрение.

— Не — прошепна той. — Ще направи нещо… друго.

Ястребовите му очи обходиха хребета.

— Искаш ли да кръстосам в радиус от стотина метра? Ще внимавам да не утъпча следите — предложи Боби Джо.

— Да. Направи го. Аз ще огледам наоколо. — Хънтър се обърна към нея. Лицето му доби студен израз. — И не се отдалечавай.

— Добре — отговори тя, изправи се и с лекота започна да стъпва по камъните, движейки се по течението на потока.

Той дълго оглежда скалата в подножието на хребета. Човек в добро физическо състояние можеше да я изкатери за двайсетина минути. После направи крачка напред, хвана се за заострения ръб и с лекота се прехвърли над върха. Тръгна нагоре, като предпазливо опипваше скалата с крак, преди да стъпи, и избираше най-лесния маршрут.

Тази процедура всъщност беше само допълнение към метода, който използваше, за да се движи безшумно. Първо стъпваше с пръстите, после бавно отпускаше тежестта си на ходилото, от предната към задната част. Знаеше, че трябва да избира твърда почва и да заобикаля вейките.

Хънтър внимателно огледа следващата скала, търсейки следи върху сиво-кафявата й повърхност. И след двайсет минути намери отпечатъци — дълбоки бразди от нокти върху камъка.

Той приклекна, обърна се и се загледа в потока. Прецени разстоянието и поклати глава, когато изчисли, че съществото е скочило най-малко девет метра — невероятно разстояние, за което и да е животно.

За да се увери, че не е сбъркал, Хънтър се огледа и съзря отпечатъци от нокти в камъка — белези от невероятна сила на вкопчване, и разбра къде се бе катерило съществото, съдейки по стотици едва забележими следи, които неопитният следотърсач лесно би пропуснал. Хънтър кимна. Да, ето защо край потока нямаше повече дири.

Той се изкатери на върха на скалата. Погледна надолу и видя Такакура, който крачеше начело на колоната.

Хънтър им направи знак да се приближат и зачака. Боби Джо се появи от другата страна на потока. Хънтър я видя и махна. Тя кимна и тръгна към него.

Щом екипът се събра в подножието на скалата, Хънтър само посочи към върха и всички започнаха да се катерят нагоре.

Оголил зъби, стърчащи под блестящите червени очи, той дебнеше на светлината на бледата луна, която приличаше на обесена над планината мъртвешка глава. Огромните му прегърбени рамене се подаваха зад човекоподобното лице с жестоки очи.

С животинска грация той протегна ръка, отмести встрани един клон и излезе на широка, тревиста поляна. Вече не му се спеше. Беше се наспал. И променил.

Светлината го озари. Стоеше приведен, огромен, мускулест и с криви ръце, които стигаха до коленете. От пръстите му се подаваха дълги, извити, черни нокти. Приличаше на човек, макар че туловището и грамадните мускули превъзхождаха всичко, което можеше да се определи като човешко.

Беше решил да ги нападне през нощта. И когато дойдеше подходящият момент, щеше да ги убие до един. Защото знаеше, че те ще го преследват и ще се опитат да го ликвидират заради стореното от него. Да, щеше да ги убие, но още беше рано. Първо трябваше да ги хване на място, където хеликоптерите и подкрепленията нямаше да ги спасят.

Може би след ден-два.

Той се замисли върху онова, което бе видял.

През целия ден внимателно бе наблюдавал мъжа с мокасините и вълка, който уверено вървеше по стъпките на господаря си. И макар да не изпитваше страх, той знаеше, че няма да се изплъзне лесно от онзи човек.

Да, първо трябваше да убие него. После щеше спокойно да умъртви останалите. Ако им провървеше, някои вероятно щяха да избягат. Но той трябваше бързо да убие мъжа с радиопредавателя, за да нямат връзка със света. Беше му ясно, че трябва да постъпи така.

Той изръмжа и отново се замисли за човека с вълка.

Да, този мъж беше опасен. Омразен фантом от дните, когато той се беше борил със силни врагове, които го бяха ранили. Трябваше светкавично да се справи с него.

Останалите щяха да бъдат лесна плячка. Макар да бяха много, той беше уверен в себе си, защото беше по-бърз, по-силен и много по-хитър от тях. Не се страхуваше от болката, ако го обсипеха с куршуми и експлозиви.