Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър се вгледа в нея, без да каже нищо, и се замисли върху думите й.

Боби Джо лежеше в палатката си и наблюдаваше колибата на Хънтър. Не можеше да забрави огромния черен вълк, който се бе изтегнал до него и го пазеше, дори когато привидно дремеше. Хънтър вече спеше. Тя забеляза, че той заспа, веднага щом легна, противно на очакванията й, че ще остане буден до късно.

Боби Джо се запита що за човек е Хънтър и защо животът сред природата му харесва. Вероятно заради простотата. Но изглежда имаше и друга причина. Нещо по-сериозно. И за пръв път тя изпита влечение към него. Макар да се опитваше да се предпазва от подобни емоции по време на мисия, Боби Джо не можа да не разпознае чувството.

Бе прочела досието му и бе запозната с документираната му биография. Почти нищо не се знаеше за живота, който бе водил, преди да привлече общественото внимание.

Да, Хънтър беше необикновен човек…

Боби Джо протегна ръка, стисна пушката и си помисли, че силата, волята и загадъчността на този мъж вероятно струваха повече от всички членове на екипа, заедно с оръжията им.

Той приклекна, стисна чудовищните си ръце и се вторачи в бивака, оглеждайки всичко, което виждаше на мъртвешки бледата лунна светлина. Съзря мъжа, който водеше групата и проследяваше дирите с такова забележително умение. После се вгледа в заспалия до него вълк.

Дори в съня си, вълкът изглеждаше нащрек. Ушите му бяха наострени, а муцуната — далеч от огъня. Не можеше да се определи накъде гледа. Черните очи се сливаха с козината, но позата му изразяваше напрегнатост, сякаш никога не се отпускаше. Той знаеше, че вълкът може да се бие ожесточено. Като мечката гризли, която бе убил през деня.

Раните, получени в стълкновението, вече бяха заздравели. Бе останал само малък, розов белег. Със замъглената си човешка интелигентност — дори не можеше да си спомни името си — той пресметна, че всяка нова рана ще заздравее за един ден, защото хибридната ДНК в организма му по някакъв начин се синтезира, ускорява възпроизвеждането на клетките и образуването на кръвта.

Той продължаваше навъсено да оглежда бивака. Силуетът му се очертаваше на фона на небето.

Не, нямаше да ги нападне тази нощ. Щеше да изчака. Утре щеше да ги примами навътре в гората и дори да им позволи да се доближат до него. Щеше да ги направлява и да ги кара да мислят, че го притискат, докато всъщност щеше да стане обратното. И после щеше да атакува, да убие неколцина от тях и да избяга.

Не се страхуваше, че може да бъде ранен. Нито от войниците. Нито от вълка. Макар че малко се боеше от мъжа.

Схватката им щеше да бъде ожесточена, но титаничната му мощ, силно изострените сетива и изключителната интелигентност щяха да бъдат достатъчни, за да ги унищожи.

Да, щеше да убие всички.

Той изръмжа, обърна се и потъна в мрака.

Гласът на Боби Джо, прозвуча сякаш от разстояние.

— Какво има?

Хънтър не помръдна. Съсредоточено гледаше следите. Почвата на хребета беше мека и отпечатъците личаха ясно. Съществото се бе промъкнало дотам и неспокойно и нетърпеливо бе пристъпвало от крак на крак. Хънтър се обърна и се вторачи в бивака, опитвайки се да прецени колко време ги бе наблюдавал звярът през нощта.

— Какво има, Хънтър? — повтори Боби Джо.

— Съществото е било тук.

— Тук? И колко време е стояло?

— По всяка вероятност около четири часа. — Той се намръщи. — До разсъмване.

Тя се приближи до него и коленичи. Тъмнорусите й коси закриха лицето й, докато оглеждаше следите. Боби Джо дълго мълча, сетне вдигна глава.

— Какво е това същество, по дяволите? — В гласа й се долови потиснат страх. — Това е нещо неестествено.

Хънтър не помръдна.

По-неопитните следотърсачи щяха само да разберат, че звярът е бил там. Опитните щяха да определят как е дошъл и се е отдалечил. Но Хънтър разбра много повече неща, използвайки уменията, които отдавна бяха станали неразделна част от него и се бяха превърнали в инстинкт.

Той разбра колко време съществото бе стояло там, преди да започне да пристъпва от крак на крак, така прецени докъде се простира търпението му. Разбра, че чувството му за равновесие е почти съвършено. Звярът безшумно бе впил нокти в глинестата почва по време на нощното си бдение. Хънтър отново погледна към бивака. Разбра какво бе наблюдавало най-съсредоточено животното.

Него.

Някъде зад гърба му се чу приглушено ръмжене — досущ подземен тътен. Сякаш въздухът наоколо вибрираше. Тайнствен грохот, породен от свирепо животинско присъствие.