Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър се усмихна, но не я погледна.

— Защо мислиш така?

— Ами, не знам. На инструктажа ни казаха, че можеш да оцелееш при всякакви обстоятелства. Богат си. Известен. Открил си множество лекарства. Притежаваш няколко къщи и апартаменти, но предпочиташ да живееш в онази стара, порутена хижа. Сякаш онези хубави неща не ти трябват. — Тя млъкна. Усмивката още трептеше на лицето й, което имаше бронзов загар. — Казаха ни много неща, но не можаха да отговорят на въпроса ми. Защо правиш всичко това? Разбира се, ако нямаш нищо против, че те питам.

Той сви рамене.

— Няма определена причина. Имаш право. Всички онези неща наистина не ми трябват. Но ги имам. И ги използвам да правя добрини.

— Мислиш ли, че тази мисия е за добро?

— Да. Разбира се.

Настъпи мълчание.

Боби Джо се наведе напред.

— А какво си правил преди това?

— През по-голямата част от живота си съм се опитвал да оцелея. Един възрастен трапер ме научи да живея сред природата, когато бях още дете. Пътувах на северозапад, проследявах, ловувах и живеех в дивата пустош. Същото е като в града. Всичко, което ти е необходимо, за да оцелееш, е близо до теб. Храна, подслон, дрехи. Човек може да отиде в планината само с нож и брадва и да си направи дом — засмя се той. — Е, няма да е нещо особено. Но е възможно. Това място е много по-негостоприемно от всички останали, където съм ходил. Теренът е труден.

— Мисля, че са необходими повече неща от един нож.

— Защо?

Тя посочи раницата си.

— Това е моята екипировка. Съдържа минимума за оцеляване в подобни тежки условия. А аз съм човек, който знае какво върши. Мога да оцелея почти навсякъде, но се нуждая от нещата в раницата.

— Като например палатката? — усмихна се Хънтър.

Боби Джо погледна колибката, която Хънтър бе направил за по-малко от половин час. Приспособлението изглеждаше солидно и вътре сигурно беше топло като в палатките им.

— Или като храната, която носите? Виждаш ли онова дърво?

— Да.

— Това е бял дъб. Шепа жълъди ще ти осигурят повече протеин, отколкото се съдържат в пържола от триста грама. Не са много горчиви и можеш да ги ядеш сурови. А по-нататък има тученица. Изравяш грудките, които приличат на картофи, сваряваш ги и си набавяш необходимите витамини и минерали. — Хънтър говореше и работеше, без да вдига глава. — Заобиколени сме от храсти тамарикс. Филизите им са като всеки друг зеленчук, дори по-вкусни. Можеш да използваш стъблото, за да си направиш лък. От другата страна на тази поляна има Gaultheria procumbens 9 9 Ароматична лековита билка, използва се против ревматизъм. — Б.ред. . Това е растение.

— Да, благодаря. Знам какво е.

Хънтър търпеливо се усмихна и продължи:

— Сваряваш листата и правиш чай, от който високата температура спада и треската преминава. Лекува и възпалено гърло и съдържа много витамини. Гората е истинска аптека и ти осигурява храна. А потрябват ли ти дрехи, има множество подходящи места за капани и вълчи ями. Днес минахме по стотина пътеки на най-различни животни — от рис до бобър. Така че има изобилие от храна. И лесно можеш да си я осигуриш, стига да знаеш как. Потоците и реките гъмжат от риба. Вече спуснах мрежа в потока и утре сутринта, докато вие отваряте консервираната си храна, аз ще си сготвя една-две пъстърви. Или ще ги изям сурови. Няма значение. Проблемът ви е, че се опитвате да покорите природата, вместо да се възползвате от даровете й.

Боби Джо не каза нищо, но присви очи, докато Хънтър говореше. Той довърши колибата си, стана и бавно я обиколи. Приспособлението беше солидно и щеше да му държи топло през нощта.

Хънтър коленичи, взе от огъня три големи камъка, сложи ги на входа на колибата и ги зарови до половината в пръстта. Не изглеждаше уморен. Сякаш дълго бе живял по този начин и тялото му извършваше съответните движения автоматично. Лицето му изразяваше съсредоточеност, сила, търпение и дисциплинираност, а движенията му бяха пестеливи.

— Ти си истински Тарзан, нали? — отбеляза Боби Джо и поклати глава. — Чувстваш се като у дома си сред природата. Но в теб има и друго, което още не мога да разбера.

Той я погледна и се усмихна.

— Какво?

— Не знам. Струва ми се, че криеш нещо. Понякога го съзирам в очите ти. Когато реагираш на някой звук. Правиш го естествено, като животно. Вълк. Или тигър. Все едно притежаваш фантастичен инстинкт, който липсва на нас останалите. Не знам как точно да го опиша и дали да се страхувам от него, или само да се радвам, че си на наша страна.