Джеймс Хъгинс - Хънтър

Следотърсачът стоеше неподвижно и гледаше огромното тяло на мечката, което вероятно тежеше около половин тон. Лъскавите черни нокти в края на невероятно големите предни лапи не помръдваха. Зъбите бяха оголени заплашително. Отворените очи бяха изцъклени от неочакваната, внезапна смърт.

Хънтър обиколи местността и лесно откри следите от нокти на съществото, оставени, след като бе убило мечката гризли. Почти веднага разбра какво се беше случило, но внимателно огледа околността, за да провери дали звярът не дебне някъде наблизо до мъртвата мечка, както често правеха тигрите. Забеляза дирите на мечката, изпочупени и смачкани храсти, стъпкани боровинки. После, след като се увери, че той и екипът са сами, Хънтър се върна, за да огледа трупа.

Разбра, че борбата е била ожесточена. Стълкновение между две същества, всяко от които бе нанасяло ужасяващо силни удари. Той си спомни двубоя на живот и смърт между сибирските тигри. Това потвърждаваше факта, че колкото по-силни са враговете, толкова по-кратка е схватката.

Мечката гризли, която обикновено не предизвикваше животно с нейните размери, бе оказала яростна съпротива. По ноктите й имаше съсирена кръв. Това означаваше, че съществото може би беше ранено. И тази мисъл някак го успокои.

Все пак не е безсмъртно, помисли той.

Хънтър се наведе и се вцепени. Беше извадил ножа си, за да изследва раните на мечката, когато чу нещо като тихо пърхане на птичи криле.

Обърна се по посока на приближаващите се стъпки и разбра какъв е източникът на шума. Поклати глава и се усмихна. Зачака, но друго движение не последва. Сетне тихо, с глас, който никое човешко същество не би чуло, дори да стоеше на петнайсет сантиметра от него, той каза:

— Призрак. Ела тук, момче.

След секунда сред папратите се показаха две блестящи черни очи, огромна като наковалня глава и широки, мускулести рамене. Вълкът не помръдна, докато погледът му се стрелкаше по опустошената, отъпкана и напоена с кръв поляна. Хънтър погледна Призрак и разбра, че не предстои битка.

Той се усмихна и поклати глава. После се обърна да разгледа изкормения труп на мечката гризли. Червата, черният дроб и сърцето бяха изчезнали. А огромният гръден кош беше разкъсан с демонична, убийствена ярост. На дебелия два сантиметра и половина череп имаше голяма дупка. Хънтър внимателно прокара пръсти по ръбовете.

Част от черепа на мечката беше разбит на дребни костици. Дупката беше малко по-голяма от човешки юмрук и с назъбени краища. Изумен, Хънтър поклати глава. Изглеждаше невероятно.

Той бе свикнал със смъртта. Тя беше присъща на природата. И на живота. Самият той можеше безмилостно да убива, ако се наложеше. И ако не притежаваше дисциплина, воля и умения, гората отдавна щеше да го е погубила. Защото, в края на краищата, оцеляваха само силните.

Хънтър знаеше, че мечката гризли яде всичко — растения, животни, риба, дървесна кора или дори разложено месо, за да изхранва огромното си туловище. Не страдаше от неприятни последици от комбинациите на храната. Мечките гризли всъщност бяха гигантски кофи за боклук. Ето защо, те рядко предизвикваха големи животни. Не им бяха нужни такива огромни количества месо, когато гората гъмжеше от храна.

Хънтър измъкна ловджийския си нож и направи голям разрез в стомаха. Извърна лице, когато усети вонята и внимателно извади пет шепи полусмлени боровинки и костеливите остатъци на най-малко шест риби, изядени през последните двайсет и четири часа.

Мечката явно се бе натъпкала с храна. Така правеха всички мечки в края на лятото и през есента. Натрупваха дебел слой мас, която да ги храни по време на суровата зима.

Хънтър знаеше, че още два месеца мечката щеше да яде каквото й попадне, сетне щеше да легне за дълъг и често необезпокояван сън. Всеки ден щеше да се събужда и да обикаля бърлогата си, търсейки топлина. От време на време се почистваше или часове наред гледаше снега, за да разнообрази скуката в очакване на първите признаци на пролетта. Стоически издържаше на глада и тялото й изгаряше сланината, за да оцелее.

Хънтър разбра какъв удар бе убил мечката, макар че му беше трудно да повярва. И въпреки решителността и смелостта си, той усети, че нещо стяга гърдите му. Усети ледени тръпки и кожата му настръхна.

Хънтър си даваше сметка, че съществото е доста силно, но не си беше представял нещо толкова чудовищно. Звярът, който бе извършил това убийство, не беше хищник, а стоеше на най-високото стъпало на еволюцията, там, където дори човекът беше само храна, простосмъртна твар.