Джеймс Хъгинс - Хънтър

Бък беше боец, сякаш дошъл от каменната ера и също никога не се оплакваше. Движенията му бяха пестеливи, което подсказваше, че познава условията в дивата пустош. На него също можеше да се има доверие, вероятно защото беше един от малцината членове на екипа, запазили някакво чувство за хумор. Колкото и делови да изглеждаше, той беше непретенциозен и спокоен и явно не криеше нищо. Единственият член на екипа, с когото Хънтър още не беше разговарял, бе един британски войник на име Артър Уилкинсън.

Хънтър бе научил от Боби Джо, че Уилкинсън е служил в британските специални военновъздушни сили. Тези хора се смятаха за изключително издръжливи и неотстъпчиви. Уилкинсън стоически понасяше всичко и беше сдържан. Не си бе направил труда да разговаря с Хънтър, но следотърсачът скришом го наблюдаваше. Висок и слаб, но мускулест, Уилкинсън сякаш никога не се уморяваше. Но Хънтър не мислеше, че това се дължи на вродена устойчивост на организма, а че по-скоро е резултат от усилена подготовка.

Англичанинът имаше ъгловато лице и проницателни зелени очи, които издаваха високата му интелигентност. Боби Джо бе споменала, че говорел пет езика и бил експерт по тактически анализ.

— Какво означава това? — бе попитал Хънтър.

— Стандартна оперативна процедура. Човек, който анализира противниковите сили и разработва подходяща тактика, за да ги разгроми. Не знам какво точно е завършил, но е аналитик на най-високо ниво.

Хънтър бавно вдигна глава и огледа силуета на Уилкинсън.

— Защо според теб е включен в екипа?

Боби Джо се поколеба, бе доловила лекото му безпокойство.

— Може би са искали да включат всякакви специалисти. Ако трябва да бъда откровена с теб, никога не съм била на такава странна мисия. Да сформират екип за изключително рискована задача, вместо да изпратят отряд от „Делта“ или морски пехотинци, противоречи на здравия разум. Не сме участвали заедно в сражения, затова не знаем как би реагирал всеки от нас. Нямам представа защо постъпиха така. Това почти гарантира неуспех.

Хънтър чу, че някой се приближава.

— Нагласете оръжията на автоматична стрелба — строго заповяда Такакура. — Но не стреляйте, преди да сме видели съществото.

Райли, друг член на екипа, когото Хънтър още не познаваше добре, пристъпи напред. И той беше строен, с мускулести ръце и рамене, кестеняви коси и кафяви очи. Лицето му беше ъгловато и с високи скули. Говореше с лек ирландски акцент. Освен карабината „М-16“, носеше въже за катерене, навито на рамото, и алпинистки принадлежности на колана.

— Бих искал да задам на Хънтър един въпрос — каза Райли.

Следотърсачът го погледна и търпеливо зачака.

— Господин Хънтър, наблюдавах ви как проследявате съществото. Уважавам ви. Възхищавам се на уменията ви. Но ме интересува какво знаете. Казват, че можете да разберете много неща от начина, по който се движи животното. И можете да разсъждавате като него. Съмнявам се, че когато се изправим лице в лице със съществото, ще имаме време да се учим от грешките си. Смятам, че моментът е подходящ да ни подготвите.

Такакура кимна в знак на съгласие с думите на Райли. Хънтър се запита колко да им каже и веднага изключи извития нокът и онова, което бе видял в лабораторията в научноизследователския център. Но те явно заслужаваха да знаят всичко останало. Той не знаеше толкова, колкото му се искаше, но бе необходимо да сподели информацията.

— Добре — рече Хънтър, като се зарадва на възможността. — Ще ви кажа какво мисля. Съществото не се придвижва като животно. Сигурен съм в това, защото съм проследявал всякакви видове животни. Не върви в кръг, нито броди безцелно. Убива каквото намери. Смятам, че ще се случи следното. Съществото ще ни устрои засада. Вероятно от високо. От скален перваз или от дърво. Ще нанесе удара си и бързо ще избяга. Но вероятно няма да ни преследва. Ще чака, докато се приближим до него и тогава ще пристъпи към действие. Трябва непрекъснато да наблюдавате околността. През цялото време. И… мисля, че имаме работа с нещо много по-бързо и силно, отколкото сте виждали или сте си представяли. Ако го видите да се приближава, стреляйте незабавно. Започнете ли да се колебаете, гарантирам, че няма да сте живи, за да съжалявате за това.

Такакура се намръщи и наведе глава.

— Кога ще се срещнем със съществото?

Хънтър се поколеба, огледа решителните им лица, после взе пушката си и се обърна.

— Когато съществото реши — подхвърли през рамо.