Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър беше сигурен, че първото стълкновение ще стане през нощта.

И ако ги нападнеше на открито, съществото щеше да ги убие мълниеносно, както бе направило с мечката гризли.

— Бързо! — изсъска Такакура. — Трябва да направим лагер! Веднага!

Хънтър вече действаше. Търсеше поляна с лесен достъп до потока. Изминаха триста метра и видяха подходящо място — сравнително равен терен, ограден с гора от трите страни. Хънтър не хареса размерите на поляната и отиде да потърси по-хубаво място за лагеруване, но мракът се сгъстяваше бързо. Налагаше се да се задоволят с тези условия:

— Това е най-доброто място за нощуване — каза той и погледна пълната луна, която се бе появила ниско над хоризонта. — След трийсет минути ще бъде тъмно като в рог.

— Ами! Тук все едно ще бъде ден — възрази Бък и започна да трупа дърва за огън.

След няколко минути пламъците се издигнаха високо. Бък отиде за още дърва. В едната си ръка държеше гранатомета, а с другата бързо събираше клони и ги трупаше на купчина, за да ги довлече до средата на поляната.

Такакура издаде заповед по краищата на поляната да бъдат поставени експлозиви, детектори, подслушвателни устройства, лазерни локатори и скенери.

Работейки бързо, членовете на екипа изпълниха задачата за двайсет минути.

Хънтър погледна възрастния професор. Притесни се, защото Типлър се беше задъхал. Боби Джо стоеше на пост в средата на поляната. Оглеждаше се наляво и надясно, досущ безпристрастен и съсредоточен робот.

Хънтър знаеше, че ако съществото изскочи от мрака, Боби Джо ще го застреля, преди да е направило десет крачки.

— Добре ли си, докторе? — прошепна той.

Дишайки учестено, Типлър докосна ръката му.

— Чувствам се отлично, момчето ми. По-добре извърши приготовленията, колкото е възможно по-скоро. Нямаш много време. Побързай. Сутринта ще ти е нужна храна.

— Зарежи храната. Тази вечер нямам време за това.

— Бък! Ти ще бъдеш пръв на стража заедно с Уилкинсън — заповяда Такакура. — Нямаме представа с какво ще се сражаваме, но е сигурно, че съществото знае къде се намираме. От тази вечер нататък на пост ще стоят двама. Останалите ще спят близо до огъня, в пълна бойна готовност през цялото време.

Японецът смени пълнителя на картечния си пистолет „МП-5“, после се обърна към гората. Лицето му беше безмилостно.

— Пазачите и алармените устройства не попречиха на съществото да атакува научноизследователските станции. И нашата отбрана няма да го спре. Най-добрата стратегия ще бъде концентрираната канонада, която може да го накара да се откаже от фронтална атака.

— Тук, на поляната, имаме предимство, каквото не са имали в станциите, командире — каза Уилкинсън. — Може да го видим, като се приближи. Поне за първата атака. Но след като нанесем един-два удара, ще изгубим това предимство. Ако действаме ефикасно, съществото ще възприеме друга стратегия, за да избегне прекия контакт. Смятам, че ще имаме надмощие в началния етап на битката, но през нощта съществото може да намери начин да проникне в лагера.

Хънтър усети, че нещо се допря до крака му. Без да поглежда надолу, той протегна ръка и разроши козината на Призрак. Вълкът не помръдна. Както обикновено бе обиколил наоколо и се бе върнал, за да се увери, че Хънтър е в безопасност. Но сега, след като бяха направили бивака, следотърсачът знаеше, че вълкът няма да се отдалечи от него чак до сутринта. Каквото и да се случеше.

— Ребека?

В гласа на Джина се долавяше нотка на едва сдържано вълнение. Ребека Танъс се обърна и видя, че по-младата жена е приковала очи в монитора на електронния микроскоп, който показваше цитозина и тимина 10 10 Цитозин — присъства във всички живи клетки в състава на нуклеиновите киселини (ДНК и РНК); тимин — съдържа се в ДНК и в неголеми количества в транспортната РНК — замяната му води до силни мутации, тъй като се нарушава правилното образуване на двойки нуклеотиди на принципа на комплементарността, което води до грешки при репликацията на ДНК. — Б.ред. в двойната спирала на молекула ДНК.

Носейки папка, пълна с бележки, Ребека се приближи до нея.

— Какво има, Джина?

— Ето, това. Мисля, че върху отливката има някакви остатъци. Нещо от животното.

Ребека остави папката и се вгледа в пулсиращия син екран. И само след миг забеляза микроскопични петънца, изпъкващи на синьо-сивия фон и попита:

— Какво е това?

— Мисля, че е хемоглобин. Има и нещо като атоми на желязо. И протеин.